Кралят

Господи… наистина ли мислеше така?

Бет разтърка слепоочията си, осъзнала изведнъж, че това е само върхът на айсберга, с който Рот се сблъскваше… докато в същото време тя си мечтаеше за бебешки играчки и се наслаждаваше на вътрешен дебат на тема пелени от плат или памперси, обмисляше какъв видео бебефон да си купи и каква количка да си избере.

Бебешки неща. Онези, с които бе гледала Бела и Зи да се борят, да купуват и да използват.

Нищо от онова, което се бе въртяло в главата ѝ, не се отнасяше до израстването на детето ѝ. А Рот си беше мислил именно за това.

Напрежението, неразривно свързано с внушителния престол, никога не ѝ се бе струвало по-голямо, отколкото в този миг. Въпреки че го беше виждала със собствените си очи, истинският му товар изведнъж се разкри пред нея в същинските размери, когато си представи свое дете, седнало там, където мъжът ѝ седеше всяка вечер.

Бет побърза да излезе от стаята.

Имаше още две места, където би могъл да бъде – тренировъчната зала или пък билярдната.

А, не, чакай малко – там вече никой не ходеше. Поне докато не сложеха нови мебели.

Човече, каква бъркотия само беше настанала в онази стая.

Тя повдигна крайчеца на нощницата и халата си и се спусна тичешком по стълбището… поне докато от раздрусаните ѝ вътрешности ѝ прилоша и беше принудена да забави темпото.

Прекоси мозаечния под с разцъфналото ябълково дърво с намерението да попита който и да се бе събрал в трапезарията да…

Замръзна на място в мига, в който достигна свода.

Въпреки че не беше време за хранене, всички обитатели на къщата бяха около масата… и очевидно се бе случило нещо ужасно: семейството ѝ приличаше на колекция от музей за восъчни фигури, както бяха насядали неподвижни в столовете си, лицата им бяха с правилните черти, ала с изражения, които никога не би трябвало да имат.

И до един се взираха в нея.

Когато Рот вдигна глава и я обърна към нея, Бет изпита чувството, че се е върнала към преобразяването си, когато излезе от подземието на баща си и откри братята, събрани около масата. Разбира се, разликата бе, че тогава появата ѝ бе посрещната с изненада.

Сега бе нещо съвършено различно.

– Кой е умрял? – попита тя.

* * *

В Древната страна Кор и шайката му копелета живееха в замък, който се възправяше от недрата на земята, сякаш самата пръст бе отхвърлила като тумор камъните, от които беше изграден. Издигащ се върху едно иначе необитаемо възвишение, той бе надвиснал мрачно над малко човешко градче, укреплението излъчваше не толкова царствено величие, колкото злост. Вътрешността му бе също толкова негостоприемна – призраците на мъртви човеци бродеха из многобройните коридори и най-вече в огромната зала, събаряйки неща от тежките маси, разлюлявайки полилеите от ковано желязо, разбутвайки цепениците в огнищата.