Кралят

Общо взето, ако съпругът ти отказва да изрече и дума, преди да сте останали насаме, зад затворени врати?

Не можеш да очакваш нищо хубаво.

След като чу двукрилата врата на кабинета да се затваря зад гърба ѝ, Бет се приближи до камината и протегна ръце към топ­лината на огъня. Внезапно ѝ бе станало ужасно студено… особено когато Рот не отиде да седне върху престола на баща си.

Вместо това се отпусна на един от двата сини дивана, при което префърцунената мебел изскърца съвсем не изискано под тежестта му.

Джордж се настани в краката на господаря си, вдигнал пог­лед към него, сякаш и той очакваше развръзката.

Рот се взираше право напред, въпреки че не виждаше нищо; челото му беше смръщено, аурата му – черна като косата му.

Бет се обърна и като доближи дупето си до източника на топлина, скръсти ръце върху гърдите си.

– Плашиш ме.

Мълчание.

– Защо не седиш зад бюрото? – дрезгаво попита тя.

– Мястото ми вече не е там.

Бет почувства как кръвта се отцеди от главата ѝ.

– За какво… Извинявай, какво?

Рот свали тъмните си очила и разтърка очи, подпрял ръка на коляното си.

– Съветът ме свали.

– Какво… по дяволите. Как? Какво са направили?

– Няма значение. Но го направиха. – Той се изсмя отсечено. – Слушай, сега поне всички онези хартии там не са мой проб­лем. Могат да си се управляват сами… нека спорят за глупости и се карат помежду си, колкото си искат…

– На какво основание?

– Знаеш ли кое е най-идиотското? Ненавиждах работата и въпреки това сега, когато я изгубих… – Рот разтърка лице. – Все тая.

– Не разбирам. Ти си крал по рождение, а расата се управлява от монархия. Как го направиха?

– Няма значение.

Бет присви очи.

– Какво не ми казваш?

Рот се изправи рязко и запомнил разположението на мебелите много отдавна, закрачи напред-назад.

– Така ще можем да прекарваме повече време заедно. Което никак не е лошо, особено ако си бременна. Пък и ако родиш дете сега, част от нещата, за които толкова се тревожех, отпадат…

– Нали си даваш сметка, че ще разбера? Ако ти не ми кажеш, ще намеря някой друг, който да го направи.

Рот се приближи до бюрото и прокара ръце по покритите с резба ръбове. След това докосна престола, милвайки фигурите, вдълбани в дървото.

– Рот. Кажи ми. Веднага.

Дори и след като му нареди по този начин, мина известно време, преди той да проговори. А когато най-сетне го стори, отговорът му изобщо не бе това, което бе очаквала… и бе по-съкрушителен от всичко, дошло преди това.

– Обосновали са се с… теб.

Окей, време е да поседне.

Бет отиде до дивана, от който той бе станал преди малко, и само дето не рухна върху меките възглавници.

– Защо? Как? Какво съм направила?

Господи, мисълта, че му е струвала престола с някоя своя…