Кралят

Кор бе поискал трона от мига, в който бе кацнал, защото… ами защото той беше тук.

И навярно знаеше, че ако не се сдобие с короната, той и шайката копелета ще бъдат преследвани – рано или късно, Братството щеше да ги открие и да поиска да се наложи над тях.

Или да ги елиминира.

Ала ето че благодарение на неговите усилия нещата се бяха обърнали и той се бе сдобил с власт над тях и техния крал. И именно това бе толкова странно. В усещането, че по някакъв начин нещата са извън контрола му, сега нямаше никаква логика.

Балтазар изригна в смях, а Зайфър си наля още джин (или пък беше водка?) и Кор най-сетне не издържа.

– Все още не е реагирал – прекъсна ги той.

Намръщени, другите се обърнаха към него.

– Кой? – попита Троу, сваляйки бокала си. Останалите пиеха от червени пластмасови чаши или направо от бутилката.

– Рот.

Троу поклати глава.

– Не може да го стори, защото от гледна точка на закона той е безсилен. Няма какво да направи.

– Не бъди наивен. Нашият топовен изстрел ще бъде последван от отговор. Това все още не е свършило.

Той се изправи; възбуда пулсираше в тялото му и го оживяваше с резки движения, които той се стараеше да скрие.

– С цялото ми уважение – не отстъпваше Троу, – не виждам какво може да направи.

Извръщайки се от веселието на останалите, Кор заяви:

– Помнете ми думите – това още не е свършило. – Въпросът е, ще устоим ли на отговора му, какъвто и да е той.

– Къде отиваш? – поиска да узнае Троу.

– Навън. И не искам никой да тръгва след мен, много ви благодаря.

„Много ви благодаря“, което всъщност си беше „майната ви“, помисли си Кор, докато се дематериализираше през калпавата врата и приемаше очертанията си на моравата отвън.

В тази част на квартала нямаше други къщи, единствената пос­тройка наоколо беше пречиствателна станция за отходни води.

Кор отметна глава назад и се загледа в небето. Гъсти облаци скриваха луната и обещаваха още сняг.

Да, в този миг на триумф той не изпитваше особена радост, нито пък усещане за успех. Беше очаквал да бъде… ами щастлив бе един начин да го опише, макар това чувство да не беше в речника му. Ала ето че бе точно толкова празен, колкото и в деня, когато пристигна в тази страна, и неспокоен до крайност…

Мамка му. Знаеше причината за тревогата си.

Неговата Избраница, разбира се.

Докато воините му се наслаждаваха на илюзията за победа, за него имаше само едно място, където би искал да бъде… въп­реки че това несъмнено би изложило живота му на опасност.

И той наистина се отправи на север.

Носени от мразовития нощен въздух, молекулите му се отправиха към подножието на една от планините в покрайнините на Колдуел и много скоро той се озова насред ели и дъбове.

Стъпил с тежките си ботуши в твърдия сняг, той погледна нагоре, въпреки че не можеше да види върха на планината.

Всъщност не можеше да види на повече от метър пред себе си.