Стълба към небето [Heaven's Reach - bg]

— … но има друго спасение! Спасение, което не изисква съзерцание на далечни пространствено-времеви хоризонти. Спасение, което може да постигне всеки от нас, ако разтвори сър…

Дъщерята на Туафу-ануф се обърна към другия си спътник, як млад мъжки хуун, чиято ръка тя стискаше с очевидна нежност. На рамото й седеше дребен роузит, който гледаше към черно, напомнящо на пор същество, излегнало се на гърба на мъжкаря. Още една необяснима ирония — животните обичаха хууните, за разлика от повечето разумни същества.

Двамата младежи явно бяха започнали любовен цикъл — очарователна гледка, макар че неизбежният резултат щеше да е поредното поколение намусени потисници.

„Защо на това странно сборище присъстват хууни? Това е противно на самата им природа!“

Хари инстинктивно подскочи, когато синтианският му спътник го сбута с лакът.

— Виж там! — посочи Киуей Хааулин. — Това не е ли един от земянитите, които търсиш?

Шимът се втренчи към единия край на обляната в светлина сцена, където се бяха събрали облечените в синьо-златни роби помощници на скианото. Сред тях се виждаше дребна човешка фигура в подобни дрехи, която заповеднически жестикулираше и пращаше другите да събират помощи сред множеството.

Хари премигна от изненада.

„Рети!“

Дори само една баня би преобразила преждевремското момиче. Блестящите дрехи му придаваха съвсем нов вид. Но Хари видя, че и лицето му е променено. Там, където преди минаваше грозният белег, сега кожата беше гладка и розова.

„Значи в крайна сметка човешкият клиент на козметичния салон не е бил Дуер. Трябваше да се сетя.“

Рети сигурно бе обиколила Каззкарк, докато открие единствената група, която да се нуждае от нея — култ, чиято икона беше синята вълконска планета. И както изглеждаше, вече се бе издигнала.

— А сега — прошепна Киуей Ха'аулин, — ще завършим цикъла. Ти ще намериш когото искаше и аз ще си тръгна.

Хари протегна ръка, за да спре синтианина… но забеляза, че публиката отново се развълнува. После се разтвори като Червено море. От масата същества, които се тътреха, пълзяха или ходеха, се появи стройна фигура, облечена в сиво-кафяви дрехи, които изглеждаха някак мъгляви. Отметнатата назад домотъкана качулка разкриваше непокорната, лъскава коса на Дуер Куулън. Тъмните му очи блестяха.

„Трябва да е похарчил част от своите седемдесет и пет монети“, помисли си Хари, като забеляза, че младежът държи в ръка електронна плочка и я използва по същия начин, по който местните обитатели на Хорст търсеха вода. На китката му се виждаше самоделно устройство от огънати метални тръби и еластични ленти, в които никой галактянин не би разпознал оръжие, но Хари знаеше, че това е миниатюрен катапулт — по-практичен в градски условия, отколкото лъкът и стрелите. На пояса си човекът носеше кания с нож.

За всеки друг, освен за земянит, Дуер изглеждаше съвършено спокоен. Но Хари забеляза напрегнатите му рамене, докато живата пътека го водеше към подиума. Киуей отново бе започнал да се отдалечава, но сега любопитството на синтианина надделя над предпазливостта му и той остана да проследи приближаването на младия преждевремец.