Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)
- Автор: Солженицын Александр Исаевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Мисирков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)». Краткое содержание книги:
А в Саратов или Иркутск бъдещият, следващият наш лауреат се гърчи от срам за тоя Солженицин: защо се офлянква? Защо не иде да друсне една реч?
Нашите очакваха заминаването ми, дебнеха го! То щеше да е в съответствие със системата на умишлените жертви: уж щях да прекося цялата дъска, да взема с прескачане няколко пула — но тъкмо поради това щях да загубя! Достоверно се научих по-късно: било е подготвено постановление, че ме лишават от гражданството на СССР. Оставаше само да ме препратят през границата. Има си някакви срокове за подаване на молби и формуляри, след които вече закъсняваш; никой не знае тези срокове, но в Отдела за визи и регистрации (ОВИР), в ГБ и в ЦК мислят, че всичко знаят — и се смаяли: как тъй ги пропускам? През ония седмици притихна, съвсем млъкна и вестникарската кампания срещу мен. Само ту на един, ту на друг инструктаж се изтърваха, не им издържаха нервите, секретарят на московския областен комитет на партията, след него и палетата „международници“, (без мен отдавна не минаваше нито една „международна“ лекция):
— Господин Солженицин досега, кой знае защо, не подава молба за пътуване в чужбина.
А Твардовски, казаха ми, също се притеснявал заради мен в кремълската болница и си блъскал главата: как да получа наградата, без да замина. Лежал с полузагубен говор, с бездейна дясна ръка, но можел да слуша, да чете, следял нобеловската ми история, а когато се връщал говорът му, казвал и дори крещял на сестрите и болногледачките:
— Браво! Браво! Победа!
(По-късно, в емиграцията, Б. Г. Закс ми съобщи: през декември 1970-а той посетил А. Т. в болницата. А. Т. говорел едва-едва, едносрично: „е, какво?“, „какво става?“, но с интерес слушал какво му разказват, бил много весел, оживен, много се смеел (кашляйки страхотно при това). И в отговор на разказа за моята нобеловска история изрекъл на висок глас, ясно: „Тъй им се пада!“ (Заб. от 1986 г.)
А на бюрото ми вече лежеше писмото отказ от пътуването и всяка заран се оправяше къде някоя буквичка, къде някоя запетайка. Избирах най-добрия ден — е, да речем, две седмици преди нобеловската процедура. Независимо от външната твърдокаменност на нашата държава вътре аз не изтървах инициативата: от първата до последната крачка се държах така, сякаш тях изобщо ги нямаше, игнорирах ги: сам реших, заявих, че ще замина, — и не се заеха да ме разубеждават; сега сам реших, заявявах, че няма да замина, и вадех на показ нашите позорни полицейски тайни, — и пак ще го преглътнат и няма да се натиснат да ми дават съвети.
А как да го изпратя? Пощата ще го спре. Трябва лично да го занеса в шведското посолство, а и да се споразумеем: нека ми връчат дипломата и медала в Москва. Добра идея: ще съберем петдесетина видни московски интелигенти — и пред тях ще дръпна една реч! Оттук ако говоря — още по-силно ще излезе, и то значително!
А как да се промъкна в посолството? Провървя ми: пред шведското посолство не стои милиционер! Уютна къща с дворче в Борисоглебската пресечка. Охранен котарак, излегнал се от единия до другия край на креслото. Щафета от шведи, които ме приемат от врата на врата (бяха предупредени чрез Хеге). Тъкмо се беше завърнал в Москва Г. Яринг — шведският посланик, а освен това — арабско-израелски помирител, а освен това, както бяха ме предупредили, — претендент за мястото на отиващия си У Тан, да оглави ООН, а поради това — старателен угаждач на съветското правителство. Яринг от седем години е посланик в Москва, по негово време дадоха наградата на Шолохов и той с Шолохов много си другарувал, коткал го.
Потаен, твърд, висок, чернокос (май не ми прилича на швед?), той ме посрещна напрегнато. Аз се настаних удобно на посолското кресло и, разклащайки моето писмо, но без да му го давам да го прочете:
— Ето, написал съм писмо до Шведската академия относно моето пътуване, но ме е страх, че по пощата ще закъснее, а за тях е важно да знаят решението ми още сега. Не бихте ли се наели да го изпратите? [16]
Той разбира руски, но на мен чрез преводач, аташето по културата Лундстрьом:
— Какво сте решили?
— Да не заминавам.
Трепна удовлетворение. За него ще е по-спокойно.
— Утре заран ще бъде в Стокхолм.
Значи взема го с дипломатическата поща. Добре. Изпращам и автобиографията си. А дипломата и медалът? Не може ли да се уреди прием във вашето посолство?
— Невъзможно е. Такова нещо никога не е ставало.
— Но и случай като с мен никога не е ставал. Недейте предрешава, господин Яринг. Нека си помисли академията.
Яринг ми отвръща уверено: или по пощата, или ще ви ги пръчим в моя кабинет, както сега, без присъстващи.