Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)
- Автор: Солженицын Александр Исаевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Мисирков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)». Краткое содержание книги:
Да, те точно така трябва да постъпват, това е прилично. Но моят непоправимо-лагерен мозък никак не беше го очаквал. Вървиш, мъкнеш се, препъваш се в колона по петима, с ръце отзад, мислиш си: там са петимни да ни чуят. А те — хич не са петимни. Те дават награда за литература. И, естествено, не искат политика. А за нас това не е „политика“, това е самият живот.
Така вървеше по едната линия. А по другата: няколко дена след обявяването на наградата ми хрумна идея: ето кога ще мога за пръв път, тъй да се каже, като равен да си поприказвам с правителството. В това няма нищо срамно: сдобил съм се със силна позиция — и ще поговоря от нея. Лично аз нищо не отстъпвам, но ще им предложа да отстъпят те, прилично да излязат от положението.
А до кого да го изпратя не се колебаех: до Суслов! Защо той толкова горещо ме поздравяваше тогава, във фоайето на кремълската среща? Хем изобщо го нямаше наблизо, никой от политбюро не го виждаше — значи не е подмазване. Защо тогава? Изразяване на искрени чувства? Законсервиран в политбюро свободолюбец? — главният идеолог на партията!… Или си е мислел ще може ли да ме придърпа към партията?… (Между другото, 4 месеца преди това именно Суслов викнал В. Гросман по повод на конфискувания му роман: твърде много политика, а и лагерите са по чужди приказки, той пише така, несолидно е. Втвърдявал се на креслото си, бил сигурен: не по чужди приказки никога няма да има, изтребени са. И, не щеш ли, такава радост за него — „Иван Денисович“!…) Тази загадка години наред не ми излизаше от ума, нито веднъж не ми се разясни. Но и не се кръстосаха повече пътищата ни. А сега, през октомври 70-а година, ми просветна: до него! [15]
Ако тук се помръдне само това, което бях предложил (амнистия на заловените читатели, бързо издаване и свободна продажба на „Болницата“, сваляне на забраната от предишните ми книги, след това и отпечатване на „Август“), това щеше да е промяна не само с мен, а — на цялата литературна обстановка, а по-нататък и не само на литературната. И макар че сърцето ми се стреми към нещо по-голямо, към нещо решаващо, но историята променят само постепенците, ония, при които тъканта на събитията не се разкъсва. Ако може плавно да променяме ситуацията у нас — с това трябва да се примиря, да го върша. И то би било значително по-важно, отколкото да ходя да обяснявам на Запада.
Но нещата увиснаха. Отговор никога никакъв не получих. И в този случай, както и във всеки друг, поради надменността и загубенящината си те изтърваха всички срокове да оправят нещо.
А шведите междувременно ми изпращаха програмите на церемониите: на коя дата на кой банкет, къде със смокинг, къде с бяла папийонка към фрака. А речта се произнасяла на банкета (когато всички весело пият и ядат — там ли да говоря за нашата трагедия?) и да не е повече от три минути, и е желателно само благодарствени думи.
В сборника Les Prix Nobel съзрях безпомощния вид на куп нивелирани лауреати със смутени усмивки и с огромните папки на дипломите.
За кой ли път рухваше предвиждането ми, оказваше се безполезна твърдостта на намеренията ми. Доживях до невероятно чудо, а как да го използвам — не виждах. Излизаше, че любезността към онези, които бяха ми дали наградата, също се състоеше не в гръмовна реч, а в мълчание, благоприличие и дежурна усмивка, в агнешко-къдрава коса. Вярно, мога да напиша и прочета Нобелова лекция. Но ако и в нея се опасявам да се изразя рязко — защо тогава изобщо да отивам там?
През тези зимни месеци се очакваше първородният ми син, но ето че наградата носеше на двама ни с Аля разлъка и аз заминавах, както предварително се бяхме разбрали с нея. Без надежда дори един-единствен път да зърна родения си син.
Заминавах, за да освободя писателските си гърди и да дишам за следващата си книга. Заминавах — да убедя ли? да разшавам ли? да помръдна ли? — Запада.
А в моята родина? — кой и кога ще прочете всичко това? Кой и кога ще разбере, че за книгите ми така е било най-добре, да замина?
На 50 години се кълнях: „Единствената ми мечта е да се окажа достоен за надеждите на четяща Русия.“ А на 52 — отваря ми се възможност да замина — и забягвам?…
Защо пък наистина да не остана и да не се бия докрай? И да става каквото ще?
На всичко отгоре тая агнешко-къдрава коса и бялата папийонка…
Като наказателна подигравка за това, че не е трябвало прибързано да осъждам предходника си, Пастернак, аз на гребена на решенията се вцепених и заколебах.
А ето какво бях намислил да направя: да запиша Нобеловата лекция на магнетофон, да изпратя там лентата и нека в Стокхолм я слушат. А аз съм тук. Това е силен ход! Най-силният от всички!
Но през тия напрегнати месец и половина (натрупаха се и много семейни проблеми) вече не бях в състояние да напиша лекцията.