Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)
- Автор: Солженицын Александр Исаевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Мисирков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)». Краткое содержание книги:
Без лекция? Така не ми трябва. Нека всичко си остане в академията.
Не му дадох да прочете писмото в мое присъствие, оставих всичко и си тръгнах. Но обещанието е получено.
Слагах три дена да може академията да се разпорежда с писмото ми, след като го получи. За края на третото денонощие насрочих излизането в самиздат. А академията ми изпрати телеграма, че иска да огласи писмото едва на банкета. За мен беше късно, на мен сега ми трябваше да проясня, че — не заминавам. Но на шведите не им се наложи да изпитат експлозивното действие на руския самиздат: между техните пръсти изтекло, май при превода на шведски, вече е и публикувано, и на бърза ръка ми изпратиха втора телеграма: извиняват се, ядосват се, че се е изплъзнало, няма ли да изпратя за банкета още нещо?
Аз — нищо не се канех: засега съм казал едно-друго, умерено, а всичко важно ще влезе в лекцията. Но телеграмата ми даде тласък!
Това го нямаше в плановете ми, но наистина, какво ли ще стане, ако един абзац, изпадащ от лекцията, го дам тук — поради засичането на датите:
„Ваше Величество! Дами и господа! Не мога да отмина знаменателната случайност, че денят на връчването на Нобеловите награди съвпада с Деня на правата на човека…“
Господа, по скитски ви се ядосвам: защо сте толкова агнешко-къдрави под светлината на прожекторите? защо непременно бяла папийонка? а по лагерна ватенка не може ли? И какъв е тоя обичай: речта на лауреата, в която той прави равносметка на целия си живот, да се изслушва на трапеза? Колко обилно са отрупани масите, и какви са ястията, и как тях, непривичните, привично, дори без дори да ги забелязват, си ги подават, сипват, дъвчат, прокарват с вино… А пламтящия надпис на стената, а — „мене, текел, фарес“ не го ли виждате?
„…Та нека край тази пиршествена трапеза не забравяме, че днес политзатворници провеждат гладни стачки, зи да отстоят смалените или направо потъпкани права.“
Не се казва — ч и и затворници, не се казва — к ъ д е, но е ясно, че у н а с. И това не е измислено, известно ми е, че на 10 декември наши затворници във Владимирския затвор, и в Потма някои, и някои в лудниците ще проведат гладни стачка. За това ще се разчуе със закъснение — а аз тъкмо навреме.
(Сред поздравленията по случай наградата ми имаше и от потминските лагери — колективно, но там по-лесно се събират подписи, а виж във Владимирския затвор как ли са можали да прехвърлят 19 подписа през каменните стени? И тия дни ще ми донесат най-свидното от поздравленията:
„Яростно оспорваме приоритета на Шведската академия в оценката на доблестта на литератора и гражданина… Ревностно опазваме…. другаря, съседа по килия, спътника по етап.“)
Без колебание — ще го изпратя! Вече усещам крилна лекота, защо да не си позволя тази палавщина? Как да го изпратя? — ами пак чрез посолството.
Научила се стомната да ходи за вода.
Предния път, понеже ме беше страх, че ще ме спрат, тръгнах без телефонно обаждане. Сега имам и номера:
— Господин Лундстрьом ли е?… Получих две телеграми от Шведската академия, бих искал да се посъветвам с вас…
(То се знае, че няма да му кажа — нося нещо да ви го дам.)
Горкият Лундстрьом, открито му се тресяха ръцете. Той не искаше да засегне лауреата с груб отказ, а Яринг го нямаше, но (после се научавам) посланикът бил забранил да се приема каквото и да било от мен след онова нагло писмо, непрочетено от него навреме: „Стига ми посредничеството между Израел и арабите, че да посреднича между Солженицин и академията.“ Вече 14 години служеше Лундстрьом в Москва, очевидно спокойно, и много нишки го свързваха с нея, а сега рискуваше кариерата си под силовия натиск на един бивш концлагерист, при което нямаше как да му откаже. Бършейки потта си, пушейки нервно и извинявайки се с цялата си фигура, с гласа си и с текста:
— Господин Солженицин… Ако ми позволите да изкажа собственото си мнение… Но аз трябва да говоря като дипломат… Разбирате ли, вашето приветствие [17] съдържа политически мотиви…
— Политически ли? — напълно съм смаян аз. — Кои са те? Къде са?
Ето, ето — и с пръсти и с думи ми сочи последната фраза.
— Но това не е насочено срещу никоя страна, нито срещу група страни! Международният ден на правата на човека не е политическо мероприятие, а чисто нравствено.
— Но, как да ви кажа, такава фраза… не е в традициите на церемониала.
— Ако бях там, щях да я произнеса.
— Ако бяхте лично, разбира се. Но във ваше отсъствие организаторите могат да възразят… Вероятно ще се съветват с краля.
— Нека се съветват!
— Но го изпратете по пощата!
— Късно е, може да закъснее за банкета!
— Тогава с телеграма!