Злокобен танц
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Деница Минчева
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Злокобен танц». Краткое содержание книги:
От отрицателната страна на нещата, двамата имат склонност не толкова да пишат по дадена тема, колкото да я прегазват като булдозери и веднъж щом са я изравнили със земята, да я млатят, докато изчезнат всякакви признаци на живот. От положителната страна, Драйзър и Бредбъри са американски натуралисти от по-мрачния спектър и по някакъв сбъркан начин обрамчват Шъруд Андерсън, най-знаменитият американски натуралист. И двамата пишат за типични американци, които живеят в сърцето на страната (макар че героите на Драйзър се местят в града, а героите на Бредбъри си остават вкъщи), и двамата пишат за невинност, трагично изгубена с натрупания опит (макар че хората на Драйзър обикновено се пречупват, а хората на Бредбъри остават себе си, макар и променени), и двамата говорят с гласове, които са неподправено, стряскащо американски. И двамата водят повествование на ясен, чист английски език, който звучи неформално, но почти напълно избягва идиомите — в редките случаи, когато Бредбъри използва жаргон, това звучи толкова необичайно, че почти може да мине за вулгарно. Техните гласове са без съмнение американски гласове.
Най-лесната за откриване разлика между двамата, а вероятно и най-важната, е, че Драйзър е наричан реалист, а Бредбъри пише фантазии. Което е по-лошо, издателят на Бредбъри неуморно настоява да го нарича „Най-великият жив световен писател на научна фантастика“ (което звучи като някое от уродливите създания в пътуващите карнавали, за които той пише толкова често), при положение, че творите на Бредбъри, ако изобщо могат да минат за фантастика, то е само по име. Дори в своите космически истории той не се интересува от двигателя, работещ с отрицателни йони или преобразователи на относителност. Имаме ракети, казва ни той в онези няколко истории, които влизат в Марсианските хроники. Ето, Р като Ракета и К като Космос. Това е всичко, което ви трябва да знаете, така че това е всичко, което ще ви кажа.
Към това аз бих добавил — ако ви интересува как биха работили ракетите в нашето евентуално бъдеще, обърнете се към Лари Нивън или Робът Хайнлайн; ако искате литература — истории, както ги нарича Джак Фини — описваща какво ни очаква в бъдеще, тогава Рей Бредбъри е вашият писател или може би Кърт Вонегът. Какво движи ракетите е тема от популярната механика. Писателят се вълнува от движещите сили на хората.
След всичко казано, няма как да говорим за „Нещо зло се задава“, което със сигурност не е научна фантастика, без да сложим творчеството на Бредбъри в известна перспектива. От самото начало най-добрите му творби са фантазиите. А най-добрите му фантазии, са неговите страшни истории. Както вече споменавах, най-доброто от ранните произведения на Бредбъри е обединено във великолепната колекция на Аркам Хаус „Мрачен карнавал“. Това издание никак не е лесно за намиране, то е като „Дъблинчани“ на американската фентъзи литература. Много разкази, първоначално излезли в „Мрачен карнавал“, могат да се намерят в по-късната колекция „Октомврийска земя“, която все още е в печат. Там са включени такива класически ужасии на Рей Бредбъри като „Бурканът“, „Тълпата“ и незабравимият „Малки убийци“. Други истории на Бредбъри, излезли през четиридесетте, са били толкова ужасяващи, че самият им автор сега се отрича от тях (някои са били превърни в комикси с разрешението на младия Бредбъри и отпечатани в „Страховитата крипта“). Сред тях е историята за погребалния агент, който извършва отвратителни, но учудващо морални извращения върху клиентите си. Например, когато трима стари приятели, които страшно са обичали да клюкарстват и злословят, умират заедно при злополука, погребалният агент отрязва главите им и ги заравя заедно с устата на всеки, допряна до ухото на съседа, така че да си шушукат необезпокоявано цяла вечност.
Относно начина, по който собственият му живот е повлиял върху написването на „Нещо зло се задава“, Бредбъри казва:
[„Нещо зло се задава“] обобщава всичко в живота ми свързано с любовта към Лон Чейни и магическите и гротескни герои, които той въплъщаваше във филмите си от двадесетте години. Майка ми ме заведе да гледам „Гърбушкото“ през 1923 г., когато бях на три години. Филмът завинаги остави своя отпечатък върху мен. „Фантомът на операта“ гледах, когато бях на шест. Същото нещо. „На изток от Занзибар“, когато бях почти на осем. Магьосник се превръща в скелет пред чернокожото местно население! Изумително! Същото се случи и с „Нечестивата троица“! Чейни превзе целия ми живот. Преди още да навърша осем години, вече бях страстен филмов почитател. Станах истински магьосник, след като на девет години гледах представлението на мага Блекстоун в моя роден град Уокиган, в горен Илинойс. Когато бях на дванадесет, в града пристигна Мистър Електрико и неговият пътуващ електрически стол, част от атракциите в Карнавала на Братя Дил. Твърдеше, че това е истинското му име. Аз го опознах добре. Двамата седяхме на брега на езерото и нищехме философии… неговите бяха дребни, моите грандиозно преувеличени за бъдещето и за магията. Няколко пъти след това си писахме. Той живееше в Кайро, Илинойс, и твърдеше, че е бивш презвитериански пастор. Ще ми се да помнех първото му име, но писмата ни отдавна са изгубени, макар че все още помня дребните трикове, на които ме научи. Изобщо, магията, магьосниците, Чейни и библиотеките изпълваха живота ми. За мен библиотеките са истинската люлка на Вселената. Прекарвах повече време в нашата градска библиотека, отколкото у дома. Особено ми харесваше нощем да се промъквам тихо между рафтовете с книги. Всичко това влезе в „Нещо зло“, което започна като разказ, публикуван в „Странни истории“ под името „Черно виенско колело“ през месец май, 1948 г. и после продължи да расте.