Злокобен танц
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Деница Минчева
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Злокобен танц». Краткое содержание книги:
В контекста на новата американска готика огледалният лабиринт очевидно е капанът, мястото, където прекаленото, почти морбидно взиране в себе си, убеждава госпожица Фоли да пристъпи отвъд границата на нормалното. В света на Бредбъри — света на Демоничното сенчесто шоу на Кугър и Дарк — нямате избор: първо сте уловени в нарцистичното огледало, а после се озовавате на опасна въртележка, която ви отвежда назад в безумното минало или напред, в безумното бъдеще. Шърли Джаксън използва средствата на американската готика, за да разгледа героите си, поставени под изключително психологическо — или дори окултно — напрежение. Питър Строб ги използва, за да разгледа влиянието на едно зло минало върху настоящето. Ан Ривърс Сидънс използва същите средства, за да разгледа социалните норми и натиск. На Бредбъри средствата на американската готика му служат, за да осъществи своето морално осъждане. Като описва ужаса и скръбта на госпожица Фоли след завръщането й в така желаното детство, Бредбъри до голяма степен неутрализира заплашващия да удави историята лепкаво-сладникав сантиментален наплив. Което според мен само усилва неговото морално осъждане. Независимо от някои картини в повествованието, които по-скоро заплашват да ни задушат, отколкото да ни извисят, неговата гледна точка остава съвсем ясна.
Което не означава, че Бредбъри не превръща детството в романтичен мит — напротив, точно това прави. Детството е мит за повечето от нас. Мислим си, че помним какво ни се е случвало като деца, но не е така. Причината за това е проста — тогава сме били луди. Като поглеждаме назад в онази бездна на безумието от гледната точка на възрастни, които са не толкова безумни, а по-скоро невротични, ние се опитваме да си обясним неща, в които няма никаква логика, да придадем значение на напълно незначителни неща и да си припомним мотиви за действията си, каквито просто не са съществували. Тъкмо от тук започва процесът на митологизиране на детството153.
Вместо да се противопостави на това мощно течение (както са постъпили Голдинг и Хюз), Бредбъри го използва в „Нещо зло се задава“, като смесва мита за детството с мита за бащата-мечта, тук изобразен чрез бащата на Уил, Чарлз Холоуей… и, ако вярваме на думите на самия Бредбъри, подплатен от личността на един електротехник от Илинойс, който по съвместителство е и баща на Рей Бредбъри. Холоуей е библиотекар със свои собствени мечти, запазил достатъчно от момчето в себе си, за да разбира Уил и Джим, но е и достатъчно възрастен, за да осигури в крайна сметка онова, което момчетата не могат да си набавят сами — онази последна съставка в нашето възприятие на Аполониевата моралност, нормалност и подреденост: най-обикновена отговорност.
Детството е онова време, настоява Бредбъри, когато все още можеш да вярваш в неща, за които знаеш, че не са възможни:
— Така или иначе не е вярно — изпъшка Уил. — Панаирите не идват толкова късно. Пълна глупост и тъпотия. Че кой ще го посети?
— Аз.
Джим стоеше спокойно в тъмното.
Аз, помисли си Уил и видя как проблясва ножът на гилотината, как египетските огледала разпъват акордеони от светлина, а Дяволът с кожа от сяра пие спокойно лава все едно е зелен китайски чай.
Те просто имат вяра. Сърцата им все още са в състояние да се наложат над разума. Все още са убедени, че ще могат да продадат достатъчно опаковки поздравителни картички или кутийки с крем за ръце, за да си купят колело или стерео; че онази играчка от рекламата наистина изпълнява всички онези функции, които показват по телевизията и „може да се сглоби за минути с най-обикновени инструменти“; че страшният филм, прожектиран в киното, ще е точно толкова чудовищен и вълнуващ, колкото обещават плакатите отвън. Но всичко е наред — в света на Бредбъри митът се оказва по-силен от реалността, а сърцето редовно взема надмощие над главата. Уил и Джим ни се разкриват не като огорчените, мръсни, изплашени момчета от „Повелителя на мухите“, а като създания, изградени почти изцяло от мита, мечтата за детството, която в ръцете на Бредбъри става по-достоверна от действителността.
През обедните и следобедните часове те изпробваха с крясъци половината въртележки, мятаха топки по мръсни бутилки от мляко, стреляха по евтини кукли и печелеха чинии, душеха, ослушваха се, оглеждаха есенната тълпа, тъпчеща посипаните със стърготини треви.
153
Единствените романи, които мисля са успели да избегнат превръщането на детството в мит или приказка и въпреки това имат чудесни истории, са „Повелителят на мухите“ на Уилям Голдинг и „Силен вятър в Ямайка“ на Ричард Хюз. Някой вероятно ще ми пише и ще ми обърне внимание, че е трябвало да добавя тук и „Циментовата градина“ на Иън Макюън или „Хариет каза“ на Берил Бейнбридж, но според мен и двете книги, всяка по свой начин (но и двете с уникалния си британски поглед) представят детството в не по-малко романтична светлина, от самия Бредбъри. — Б.авт.