Кралят на зимата

Изведнъж чух някакъв дрезгав вой и се стреснах. Обърнах се и видях една парцалива фигура да подскача на върха на третата стена. След това фигурата изчезна и аз се помолих на Боговете да ми дадат сила. Нимю винаги е знаела, че ще трябва да изстрада Трите рани, а белегът на моята лява ръка беше гаранция за нея, че аз ще й помогна да преживее тези изпитания. Тръгнах напред.

Изкачих се по третата стена, която също беше направена от гладки сиви камъни и видях грубите стъпала, които водеха надолу към Острова. В края на стълбите имаше няколко празни кошници — очевидно в тях живите носеха хляб и осолено месо на своите мъртви роднини. Парцаливата фигура беше изчезнала, виждах само един висок хълм пред мен и каменен път, ограден от двете страни със сплетени бодливи храсти. Този път водеше към западната част на Острова. В подножието на големия хълм се виждаха руините на няколко сгради. Островът беше голям. За да стигне човек от третата стена до южния бряг, където се разбиваше морето, трябваше да върви два часа и още толкова, за да прехвърли високите скали, които започваха от западния и свършваха на източния бряг на Острова.

Тръгнах по пътя. Вятърът шумолеше в тревата отвъд бодливите храсти. Някаква птица изкряка срещу мен, после разпери белите си криле и литна към слънчевото небе. Пътят направи завой, така че сега вървях право срещу древния град. Това беше римски град, но не като Глевум или Дурновария, а просто струпани на едно място ниски каменни сгради, където навремето живеели робите от каменоломната. Покривите бяха направени от грубо сковани дървета, донесени от вълните, а отгоре бяха покрити със сухи водорасли — този подслон изглеждаше мизерен дори за мъртвите. Изпитвах страх от онова, което се криеше в града, и несъзнателно забавих крачка. Изведнъж някой извика и от храсталаците нагоре по склона излетя камък, мина от лявата ми страна и тупна на пътя зад мен. Шумът извади от колибите цяла тълпа дрипави същества, които излязоха да видят кой се приближаваше към тяхното селище. Имаше и мъже, и жени, повечето в дрипи, но някой носеха своите дрипи с чувство за величие и вървяха към мен сякаш бяха най-великите монарси на земята. На главите им имаше венци от водорасли. Малцина от мъжете носеха копия, но всички бяха стиснали камъни в ръцете си. Някои хора бяха съвсем голи. Сред тълпата имаше деца — малки, диви и опасни деца. Някои възрастни трепереха неудържимо, други се кривяха, но всички ме гледаха със светнали гладни очи.