Рицарят тамплиер: Рицар на Храма
- Автор: Гийу Ян
- Серия: Рицарят тамплиер #2
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: Персей
- ISBN: 978-954-9420-71-5
- Переводчик: Гергана Панкова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Рицарят тамплиер: Рицар на Храма». Краткое содержание книги:
Една жена в замръзналия Север.
Една война, която ги разделя.
Тя заспа с чаша в ръка, тъй като не беше свикнала с тази част от свободния живот, която й даваше правото да пие, колкото поиска.
Сесилия Бланка повика няколко придворни дами, които пренесоха скъпата й приятелка в леглото.
На следващия ден Сесилия Роса се преобрази. Придворните дами на кралицата я заведоха да се изкъпе, а най-много внимание отделиха на косата й, която разплетоха, вчесаха и подстригаха там, където бе подкастрена грубо и неравно. В манастира косите се поддържаха къси не за красота, тъй като те така или иначе не можеха да бъдат показвани.
Сесилия Бланка дълго бе мислила какви дрехи да даде на приятелката си. Не й бе трудно да предвиди, че не можеше да става дума за най-красивите одежди, тъй като крачката от широките бозави манастирски дрехи до дворцовото облекло бе твърде голяма. Освен това тя бе разбрала, без дори да е нужно да пита, че Сесилия Роса не искаше да се нанесе в Нес просто като приятелка на кралицата, тъй като бе твърде независима, за да го стори. Сесилия Бланка много добре разбираше, че голямото желание на най-добрата й приятелка бе Арн Магнусон да се завърне у дома. Не беше ясно доколко бе силна надеждата това да се случи след толкова години, но вероятно не беше твърде голяма, поради което и не беше подходяща тема на разговор. Все пак времето щеше да донесе отговорите, независимо дали им се искаше или не.
Онова, което тя смяташе, че Сесилия Роса би облякла при тръгването си от Нес, бе една мантия, кафява като мантиите на вдовиците, но от много по-мека агнешка вълна. Мантията с цветовете на рода бе станала чувствителна тема, тъй като Сесилия Роса по право принадлежеше към рода Пол и в такъв случай трябваше да носи зелена мантия. Тя обаче винаги бе мислила за себе си като за невестата на Арн Магнусон и поради това бе носила синята мантия на Фолкунгите, това бе кристално ясно в "Божия дом" още в годините, когато и двете имаха малки сини шевици около ръкавите, докато останалите послушници имаха червени. Истината обаче бе, че годежът на Сесилия Роса с Арн Магнусон, колкото и важен да бе за нея и независимо дали светата Дева би приела необходимостта от него, не важеше пред църквата. Затова синята мантия би била до известна степен подходяща, но в друг смисъл би била нещастна грешка. Кафявата мантия с цвят близък до този на манастирските дрехи бе разумното решение за момента.
В замяна на това пък икономката, която е светски служител в манастира, без съмнение имаше правото да носи каквито си пожелае светски дрехи. Затова Сесилия Бланка бе наредила да ушият зелена рокля, тъй като считаше, че зеленото ще подхожда на червените коси на Сесилия Роса. А сякаш за да напомни за фолкунгското, тя бе сменила черната забрадка на Сесилия Роса със синя, точно този син цвят, който й бе така добре познат, че можеше да го създаде със собствените си ръце с добре изпитан навик.
Отне известно време преди Сесилия Роса да бъде убедена да облече всички тези дрехи, както и, според Сесилия Бланка като упражнение за бъдещето, да свикне да държи по цял ден червените си коси разпуснати, без да покрива главата си.
Сесилия Бланка осъзна, но бе твърде късно, че бе възможно този единствен ден за упражнения да е твърде кратък срок. Щом вечерта наближи, тя отново заведе Сесилия Роса в стаята на придворните дами и я облече в една много по-красива зелена рокля, сложи сребърен колан на кръста й и сребърна шнола в косата й и обясни, че се очаква да им дойдат гости.
След това заведе Сесилия Роса в стаята си, където имаше голямо лъскаво огледало и човек можеше да се огледа от главата до петите. Самата тя трепереше от това, което предстоеше да се случи.
Когато Сесилия Роса се огледа, отначало онемя и бе невъзможно да се прочете по лицето й какво си мислеше. После обаче тя внезапно избухна в плач и отиде да седне, а Сесилия Бланка дълго трябваше да я утешава, преди да изкопчи от нея причината за това неочаквано страдание.
— Остаряла съм и съм погрозняла — каза тя, ридаейки. В огледалото не бе онази, която тя си спомняше, а някой друг, стар и грозен.
Сесилия Бланка я целуна утешително, после се изпълни със смях, хвана я за ръката и отново я отведе пред огледалото, за да се огледат и двете едновременно.
— Ето, огледай двете ни — каза тя с престорена строгост. — Гледала съм те дълги години, без да видя себе си, както и ти си ме гледала през цялото време. Е, ето ме с изпъкнал корем и провиснали гърди, подпухнало лице, а ето те теб до мен. Огледалото не лъже, то не може да лъже. То вижда една красива жена, която е само на тридесет и седем години, но изглежда по-млада, а вижда и мен, която съм на четиридесет и изглеждам като на четиридесет. Времето не ти е отнело толкова, колкото ти се струва, скъпа Сесилия Роса.