Кралство на пепелта

Лизандра отлепи език от небцето си и се заслуша в света отвъд сумрачната палатка.

Хаос. Викове. Мъже крещяха измъчено.

- Не успяхме да спасим Перант - рече дрезгаво Едион. - В отстъпление сме от два дни. Още три, и ще стигнем Оринт.

Тя свъси леко вежди. От толкова време ли беше в несвяст?

- Наложи се да те сложим в един от фургоните с другите ранени. Чак тази вечер си позволяваме да спрем. - Жилестото му гърло подскочи. - На юг удари буря и забави моратската армия поне малко.

Тя се помъчи да преглътне сухотата в гърлото си. Последно си спомняше как се бори с илкените, съзнавайки за пръв път границите на простосмъртното тяло, че дори Елин, която изглеждаше толкова висока с увереното си излъчване, беше като мравка пред крилатите зверове. Тогава единият раздра крака ѝ с нокти. И тя успя да замахне стабилно с меча. Да го посече.

- Ти обедини армията ни - каза Едион. - Загубихме битката, но войниците не избягаха посрамени.

Лизандра смогна да измъкне едната си ръка изпод одеялата и се пресегна към каната с вода до леглото. Едион мигновено скочи да ѝ налее в чаша.

Но когато пръстите ѝ се сключиха около нея, тя забеляза цвета им, формата им.

Собствените си ръце.

- Ти... преобрази се - обясни Едион, зърнал изцъкления ѝ поглед. - Докато лечителката шиеше крака ти. Вероятно от болката. Но си върна този облик.

Ужас, грохотен и непоносим, се надигна в тялото ѝ.

- Колко ме видяха?

Първите ѝ думи. Грапави и сухи като шкурка.

- Не мисли за това.

Тя глътна вода.

- Всички ли знаят?

Едион кимна със сериозно изражение.

- Какво им каза... за Елин?

- Че е на важна мисия с Роуан и други воини. Толкова тайна мисия, че не смеем да говорим за нея.

- И войниците...

- Не мисли за това - повтори той.

Но Лизандра прочете отговора по лицето му. Разпозна напрежението му.

Бяха се обединили заради кралицата си само за да разберат накрая, че всичко е било просто заблуда, че могъществото на Носителката на огъня не е било с тях, както и че няма да ги защити от армията, прииждаща по петите им.

- Съжалявам - порони тя.

Едион взе празната чаша, хвана ръката ѝ и я стисна нежно.

- Аз съжалявам, Лизандра. За всичко. - Той пак преглътна. - Като видях илкените, като те видях да се биеш с тях...

Безполезна. Лъжлива кучка. Обидите, които ѝ беше отправил, с които я беше прострелял, разсеяха още малко от мъглата на болката. Поизостриха ума ѝ.

- Подвигът ти... - подхвана той с нисък глас. - За Терасен, за Елин. Свещени богове, беше готова да умреш за тях.

- Да, бях.

Думи, студени като стомана.

Лизандра изтръгна ръката си от неговата и Едион примигна. Кракът ѝ пулсираше болезнено, но тя смогна да седне в леглото. Да го погледне право в очите.

- Оскърбявали са ме и са ме унижавали по толкова много начини, толкова години наред - каза с разтреперан глас. Не от страх, а от приливната вълна, която помете всички емоции в нея, прогаряйки я заедно с раната в крака ѝ. - Но никога не съм се чувствала толкова унизена, както когато ме изгони на снега. Когато ме нарече лъжлива кучка пред приятелите и съюзниците ни. Никога. - Не съумя да сдържи сълзите на гняв, които запариха очите ѝ. - Някога бях принудена да пълзя пред мъжете. Боговете са ми свидетели, че едва не пълзях и пред теб през изминалите месеци. А е необходимо да стигна до прага на смъртта, за да проумееш, че си се държал като истински задник? Да ме възприемеш като човешко същество?