Машина за знамения
- Автор: Гудкайнд Терри
- Серия: Мечът на истината #12
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Прозорец
- ISBN: 978-954-733-716-9
- Переводчик: Невена Дишлиева-Кръстева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Машина за знамения». Краткое содержание книги:
В Народния дворец в Д'Хара, където са се събрали представители на всички страни, обединени в новообразуваната Д'Харанска империя, започват да се случват странни инциденти, да се повтарят видения. Тъмни твари, черни сили се прокрадват. Нещастен случай (или предречена катастрофа?) води до откриването на загадъчна машина, останала погребана в утробата на Двореца с хилядолетия. Веднъж събудена, машината започва да бълва невероятно точни и неизменно сбъдващи се знамения, които подкопават устоите на доверието към Господаря Рал и прогонват представителите на съюзническите страни далеч от него. Поне тези от тях, за които не е късно…
Коридорите на Народния дворец се изпълват с прошепнати слухове за надвиснала черна заплаха, заговаря се за неизследвани Печални територии, обитавани от зловещата Бръшлянена дева сплетница, повелителка на окултни сили, срещу които никой жив човек няма защита и никоя известна магия не действа.
Коя е тя? Кой говори чрез нея?
Hannis Arc, working on the tapestry of lines linking constellations of elements that constituted the language of Creation recorded on the ancient Cerulean scroll spread out among the clutter on his desk, was not surprised to see the seven etherial forms billow into the room like acrid smoke driven on a breath of bitter breeze. Like an otherworldly collection of spectral shapes seemingly carried on random eddies of air, they wandered in a loose clutch among the still and silent mounted bears and beasts rising up on their stands, the small forest of stone pedestals holding massive books of recorded prophecy, and the evenly spaced display cases of oddities, their glass reflecting the firelight from the massive hearth at the side of the room.
Since the seven rarely used doors, the shutters on the windows down on the ground level several stories below stood open as a fearless show of invitation. Though they frequently chose to use windows, they didn’t actually need the windows any more than they needed the doors. They could seep through any opening, any crack, like vapor rising in the early morning from the stretches of stagnant water that lay in dark swaths through the peat barrens.
The open shutters were meant to be a declaration for all to see, including the seven, that Hannis Arc feared nothing.
Бе писък, роден в света на мъртвите.
Навсякъде изригнаха буркани. Съдържанието им се разпиля във въздуха.
Кокалестите създания покриха уши с огромните си ръце. Счупено стъкло, парчета глина, клечки и бръшлян започнаха да се мятат безразборно из стаята, все едно тласкани от пориви на вятъра, но после с нарастваща сила отломките се вдигнаха във въздуха и започнаха да кръжат из стаята. Дори кокалестите създания бяха всмукани в набиращия скорост вихър, ръцете и краката им се мятаха безпомощно, докато телата им се въртяха лудешки сред облаци от натрошени стъкла и посуда, заедно с цялото съдържание на буркани и стомни.
Смъртоносната сила на писъка откънтя необезпокоявана, всмука всички същества вътре в себе си, без да пропусне разлетелите се отломки.
Закачулените фигури покриха ушите си и запищяха от ужас и болка. Напразно. Докато освободеният писък на Джит вибрираше из стаята, онези се завъртяха в набиращото сила звуково торнадо, което върлуваше из помещението.
От ушите на вплетените в стените нещастници рукна кръв, телата им се затресоха неистово.
Кокалестите създания започнаха да се разпадат, да изчезват, сякаш разпилени в пясък, прах и пръст. Крака и ръце се сриваха, разтваряйки се във вихрушката и като се смесваха с върлуващата из помещението буря от отломки. Виковете им на ужас се сляха с безкрайния писък, който продължаваше да се изтръгва от устата на Бръшлянената дева.
Сияйните форми със закачулени наметала започнаха да се удължават и да се накъсват на парчета в светещия дим, докато се носеха отчаяно в силата на вика на своята повелителка.
Блесна светкавица и докато обикаляше стаята, затрептя. Самият въздух забоботи и се разтресе.
Насред всичко това Джит се изправи, отметнала назад глава, продължавайки да пищи. Отровната й същност, злобата и развалата й, коварството и отдадеността й на смъртта, презрението към живота напускаха устата й с раздиращ писък, който бе бездиханният финал на всичко, което тя издигаше в култ.
Писъкът бе самата смърт.
Сега, когато истината за мъртвата душа вътре в нея беше освободена, тази мъртва душа изсмукваше живота на своя гостоприемник.
Джит стана свидетел на истината за собствената си мъртва същност. Животът, нейният живот, бе несъвместим със смъртта, която носеше вътре в себе си.
Смъртта не й засвидетелства почит, нито милост.
Лицето й започна да се разтапя, докато собственото й зло, смъртта в същността й, не напусна своя затвор. Вени се пръснаха, мускули не издържаха, а кожата й цъфна, като отдолу се показаха костите. Всичко това само придаде допълнителна сила на предсмъртния й писък.
Този писък, неговата сила, неговата отрова се стовари и върху Ричард. Болката от него бе повече от всичко, което можеше да очаква. Всяка част от тялото му крещеше от болка. Всеки нерв вибрираше, изтезаван от напускащия устата на Бръшлянената дева писък.
Той също бе докоснат от освободената от дълбините на съществото й смърт.
На път да загуби съзнание, Ричард си даде сметка, че запушалките, които бе поставил в ушите на двама им с Калан, не бяха достатъчни, за да устоят те на зловещия и разтърсващ писък.
Беше се провалил. Бе изменил на Калан.
Усети как по бузата му се изтърколва сълза, отприщена от мъката му по Калан, от любовта му към нея, потича по лицето му, докато пищящият, боботещ, присвяткващ свят се върне обратно към тишината и тъмнината.
Осемдесет и шеста глава
— АКО ОЖИВЕЕ — изсъска Кара, — ще го убия!
Ничи се усмихна, но мисълта, че Ричард може да умре, я прониза с поредния болезнен пристъп на паника. Самата мисъл за това я хвърляше в ужас. Отпусна длан върху гърдите му, докато войниците, до един със сериозни лица, внимателно полагаха безчувственото му тяло до Калан в каруцата.
През одеялата, с които бяха опаковали Ричард и Калан, беше избила кръв. Но Ничи усещаше ударите на сърцето му, усещаше дъха на живота в дробовете му. Калан, за щастие, също беше жива. Засега и двамата бяха живи и това бе най-важното.
— Ще оживее — обяви Ничи. — И двамата ще прескочат трапа, мен ако питаш.
Ако се съди по помещението, където ги намериха, навярно беше изненадващо, че са живи, камо ли че са цели. Беше страховито да ги измъкнат от затвора им от бодливи клони и бръшлян, в който бяха впримчени.
— Какво е това? — попита намръщен Зед.
Ничи се отърси от мислите си и му подаде миниатюрния предмет. Изглеждаше като тапа от текстил.
— Не знам. Къде го намери?