Зимата на света [bg]

Лойд отпи от своята пинта бира и попита решително:

— Бих искал да знам повече за истинския си баща.

Етел му отвърна остро:

— Бърни е твоят баща!

Отново измъкване! Лойд потисна мигновено надигналия се в него гняв. — Не е нужно да ми го казваш — отговори й той. — Също така не е нужно да казвам на Бърни, че го обичам като баща, защото той вече го знае. Господин Лекуит го тупна по рамото — недодялан, но искрен израз на привързаност.

Лойд настоя:

— Любопитен съм за Теди Уилямс.

Били го прекъсна:

— Трябва да говорим за бъдещето, а не за миналото — във война сме. — Точно така — съгласи се Лойд. — Затова искам да получа отговори на въпросите си сега. Не искам да чакам, понеже скоро ще вляза в битка и не желая да умра в незнание.

Етел му каза:

— Знаеш всичко, което е за знаене.

Но не смееше да го погледне в очите.

— Не, не е така — възрази той и се насили да бъде търпелив. — Къде са другите ми дядо и баба? Имам ли чичовци, лели и братовчеди?

— Теди Уилямс беше сирак.

— В кое сиропиталище е бил отгледан?

— Защо си толкова упорит? — раздразнено запита тя.

Лойд си позволи същия тон:

— Защото приличам на теб!

Бърни не можа да потисне усмивката си:

— Това си е вярно!

Лойд обаче не беше в добро настроение:

— Кое сиропиталище?

— Може и да ми е казал, но не помня. Мисля, че в Кардиф.

Били се намеси:

— Лойд, момчето ми, вече докосваш болно място. Пий си бирата и остави тая работа.

Лойд му отговори ядосано:

— Много ти благодаря, чичо Били, но и аз си имам болно място. Писнало ми е от лъжи. — Хайде, хайде — обади се Бърни. — Хайде да не говорим за лъжи. — Извинявай, тате, но трябваше да бъде казано — Лойд вдигна ръка, за да не го прекъсват. — Последния път, когато попитах мама ми каза, че семейството на Теди Уилямс било от Суонси, но много пътували насам-натам заради работата на баща му. Сега ми казва, че бил отгледан в някакво сиропиталище в Кардиф. Една от двете истории е лъжа — освен ако и двете не са лъжливи.

Най-накрая Етел го изгледа в очите:

— Бърни и аз те хранихме, обличахме те, пращахме те на училище и в университета — гневно проговори тя. — Нямаш от какво да се оплакваш. — И винаги ще ви бъда благодарен и ще ви обичам — отговори Лойд.

Били попита:

— Е, тогава защо е цялата тази история?

— Заради нещо, което някой ми каза в Абъроуен.

Майка му не отговори, но в очите й светкавично се отрази страх. „Някой в Уелс знае истината“, каза си Лойд.

Той продължи неумолимо.

— Казаха ми, че през четиринадесета година Мод Фицхърбърт може би е забременяла, че бебето й е било представено за твое, за което ти си получила къщата на „Нътли“.

Етел издаде презрителен звук.

Лойд вдигна ръка.

— Това обяснява две неща — заяви той. — Първо, невероятното приятелство между теб и лейди Мод.

После бръкна в джоба си.

— Второ, тази моя снимка с бакенбарди.

И им показа фотографията.

Майка му я гледаше, без да говори.

— Може и да съм аз, нали? — каза той.

Били сприхаво го пресече:

— Да, Лойд, би могъл. Но очевидно не си, тъй че спри да го усукваш и ни кажи кой е. — Бащата на граф Фицхърбърт. Сега вие спрете да го усуквате — ти, чичо Били, и ти, мамо. Аз син на Мод ли съм?

Етел започна:

— Приятелството между мен и Мод беше преди всичко политически съюз. Развалихме го, когато се разделихме по въпроса за стратегията на движението за политически права на жените, после го подновихме. Харесвам я много, а и тя ми даде хубави възможност в живота, но няма нещо тайно, което да ни обвързва. Тя не знае кой е баща ти. — Добре, мамо — отговори синът й. — Бих могъл да повярвам на това. Но тази снимка…

— Обяснението за това сходство… — тя се задави.

Лойд нямаше намерение да я остави да се измъкне.

— Давай — безмилостно изрече той. — Кажи ми истината.

Били се намеси отново:

— Сбъркал си адреса, момче.

— Нима? Ами тогава насочи ме към верния адрес, а?

— Това вече не е моя работа.

Това практически беше признание.