Повелителката на Авалон
- Автор: Брэдли Мэрион Зиммер
- Серия: avalon #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боряна Дженабетска
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Повелителката на Авалон». Краткое содержание книги:
Три забележителни жени властват духом над Римска Британия, три Повелителки на Авалон се борят със собствената си орис, за да се сбъдне пророчеството — да дойде Защитникът на Британия, Свещеният владетел, легендарният крал Артур…
Това е предисторията на „Мъглите на Авалон“. В епично великолепие оживяват древни битки. Римският орел е вкопчен в смъртна схватка с британския дракон, хищни саксонски пирати давят в кръв страната; новата вяра в един кротък Бог се налага с огън и меч — и над всичко сияе във вечна сила Светият Граал.
— За вас е достатъчно да знаете какво представляват светините и какво означава всяка от тях. Не забравяйте — символът не е толкова важен, колкото действителността — а тези четири предмета съдържат и символизират четирите елемента, от които е изграден светът — земя, вода, въздух и огън.
— Но нали си ни казвал, че и символите имат свое значение? — настоя Вивиан. — Говорим си за елементи, но всъщност не можем да си представим нищо под тези думи. Символът трябва да е това, с помощта на което от нашите мисли се гради магията…
Талиезин се усмихна с особена нежност на момичето. Сърцето на Ана се сви. „Много е настоятелна“, каза си тя. „Редно е да бъде подложена на изпитание!“
Забеляза как Вивиан потръпна и се обърна. Въпреки вълшебството момичето видя майка си. Ана отвърна студено на погледа й, и след миг Вивиан, пламнала от яд, отново се извърна към Талиезин.
Повелителката потъна в сянката на дърветата. „Аз съм на тридесет и шест години — мислеше Ана — и утробата ми може още да носи плод. Мога да имам и други дъщери, но докато не родя отново, това момиче е единственото ми дете, и в него живее надеждата на Авалон.“
Вивиан се отпусна назад и седна на пети, потривайки кръста си. Зад нея светеха изтърканите до блясък мокри каменни плочи на пътеката. Пред нея чакаха сухите. Болеше я не само кръстът, но и коленете, ръцете й бяха червени и напукани от постоянното киснене във вода. Когато изсъхнеха, митите плочи щяха да изглеждат досущ като тези пред нея, в което нямаше нищо чудно, като се има предвид, че тя ги миеше за трети път.
Първият път миенето бе наистина необходимо, защото кравите бяха излезли от пасището и бяха изцапали пътеката. Справедливо бе и това, че накараха Вивиан да я измие, защото когато кравите избягаха, беше неин ред да ги пасе.
Но второто и третото миене бяха напълно ненужни. Вивиан не се боеше от тежка работа — беше привикнала на труд в селския дом на осиновителите си — но какъв смисъл имаше да повтаря и потретя нещо, което бе свършила добре и съвестно още първия път? За какво я караха да пасе крави, след като можеше да си остане у дома и да прави същото?
Искаха да я убедят, че сега Авалон е неин дом, мислеше тя намръщено. Накисна четката във ведрото и я размаха небрежно над следващата плоча. Но човек се чувства у дома там, където го обичат и му се радват… Повелителката не бе оставила място за съмнение, че е повикала дъщеря си обратно на Авалон не от обич към нея, а по принуда. Вивиан си връщаше, като вършеше всичко, което искаха от нея, но нацупено и без радост.
Друго щеше да е, мислеше Вивиан, ако й бяха разрешили да се учи на магическо изкуство. Но на това имаха право само по-напредналите в обучението. На малките само разказваха детски приказки. Единственото им право беше да слугуват на всички. А на всичкото отгоре не можеше и да избяга! От време на време някое от по-големите момичета съпровождаше Повелителката по време на пътуванията й във външния свят, но малките никога не напускаха Авалон. Вивиан знаеше, че ако се опита да напусне сама Свещения остров, ще се заблуди в мъглите и ще броди сред тресавищата, докато накрая се удави, също като сестра си.
Може би Талиезин би я отвел, ако го помолеше. Тя бе склонна да вярва, че той наистина я обича. Но и той се подчиняваше безусловно на Повелителката — би ли рискувал да предизвика гнева й заради едно момиче, което може и да не му е дъщеря? Вивиан бе на Авалон от година и три четвърти и през цялото това време бе виждала майка си истински гневна само веднъж — когато Ана научи, че Върховният крал на Британия напуснал жена си, която бе отраснала и обучена на Авалон, и взел за съпруга дъщерята на саксонеца Хенгист. Тъй като действителният виновник бе защитен от гнева й зад крепостните стени на Лондиниум, Повелителката не можеше да намери отдушник за оскърблението, нанесено на Авалон, и атмосферата на целия остров направо пулсираше от напрежение. Вивиан се чудеше как небето е все още синьо — имаше чувството, че предстои природно бедствие. Очевидно бе вярно това, на което я учеха наставниците й — че надарените със свръхестествени способности трябва да умеят да владеят чувствата си до съвършенство.
„От мен се иска просто да бъда по-търпелива от нея“, мислеше Вивиан. „Имам достатъчно време. Когато навърша годините, на които ще ме посветят за жрица и ме отпратят навън, за да намеря сама пътя през мъглите, просто ще си отида и няма да се върна никога…“
Слънцето залязваше. Облаците приличаха на големи развети знамена с позлатени краища. Наоколо цареше пълна тишина — настанал бе часът на съвършения покой, когато светът се намира на границата между деня и нощта. Вивиан си каза, че ще й се наложи да побърза, ако иска да свърши работата си до вечеря. Пък и водата бе вече на свършване. Изправи се с мъка на крака и помъкна хлопащото ведро по пътеката.