Смъртта на Некроманта
- Автор: Уелс Марта
- Язык: болгарский
- Переводчик: Росица Панайотова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Смъртта на Некроманта». Краткое содержание книги:
МАРТА УЕЛС е родена във Форт Уърт, Тексас и получава бакалавърската си степен по антропология от Университета „А&М“ в Тексас. Авторка е на два предишни романа, „Град от кости“ и „Огненият елемент“. Живее със съпруга си в Колидж Стейшън, Тексас
Никола пусна покривалото върху последния труп. Не знаеше защо прави това; не беше открил нищо, което Доктор Хал да не можеше да му каже.
— Какво правиш?
Никола се извъртя на пети, но думите не бяха отправени към него. Раен Фалие се беше надвесил над Мадел, която беше коленичила на пода и беше вдигнала чаршафа, за да погледне едно от телата. Никола застина на място и по гърба му пролазиха тръпки. Не знаеше, че Фалие е тук, но предполагаше, че е неизбежно. Независимо от подхлъзването си в двореца, Фалие все още работеше за Префектурата. Никола понечи да се приближи към тях.
Мадел вдигна глава към Фалие с хитър поглед в бистрите очи, след което се усмихна или поне се озъби. Каза:
— Познай.
Фалие я гледа доста време, след което предпазливо отстъпи една крачка, макар Мадел да не бе сторила нищо, или нищо видимо. В безупречния си тъмен костюм, извисеният над опърпаната старица Фалие, имаше вид на господар на ситуацията и схватката изглеждаше неравностойна, но Мадел беше такъв тип жена, че щеше да се бие като дива котка, ако някой я поставеше натясно. Магьосникът оправи ръкавиците си и попита с безизразно лице:
— Коя си ти?
Мадел отвърна:
— Аз съм със Себастиян. — и му се ухили.
Никола нямаше време да се чуди кога Мадел е минала на малко име с Инспектор Ронсард. Фалие изръмжа:
— Това изобщо не е отговор на въпроса ми.
Тя каза:
— На този, не, нали? Продължавай тогава.
Фалие стисна раздразнено устни и отново я изгледа продължително, след което я удостои с мимолетна усмивка и докосна шапката си в знак на почит.
Никола се приближи предпазливо, когато Фалие се отдалечи. Клекна до нея и каза:
— Бях се втурнал да те спасявам, но като видях, че съвсем спокойно се спасяваш сама, реших да дам предимство на дискретността пред мъжеството.
Мадел се откъсна от самодоволството от начина, по който беше прогонила Фалие и изгледа Никола с вдигнати вежди.
— Ако беше с тридесет години по-стар или ако бях със сто години по-млада…
— Щях да избягам с писъци — увери я Никола — Какво откри?
Мадел се засмя, но отново погледна към покритото тяло и лицето й стана сериозно. Повдигна ръката на трупа. Никола отбеляза, че ръката принадлежи на жена, обезцветена и с преминало вкочаняването, което означаваше, че от смъртта е минал повече от един ден, но Хал трябваше да го е забелязал. Мадел вдигна внимателно единия от пръстите и Никола се намръщи. Трупът имаше пръстен, най-обикновена метална халка без украшения.
— Не разбирам.
Вместо полусаркастичния отговор, който очакваше, Мадел деликатно повдигна пръстена на пръста и той видя, че кожата под него е почерняла и обгорена.
— Какво е причинило това? — попита все още намръщен.
— Магия. — отвърна тя — Недовършена и затова безвредна.
Тя пъхна ръката обратно под чаршафа, приглади го и потупа разсеяно тялото, сякаш галеше дете.
— Това ме кара да се чудя дали не се случва за втори път.
— Можеш ли да бъдеш поне малко по-конкретна? Стори ми се, че почти схванах последното, което ми каза.
Тя поклати нетърпеливо глава.
— Правел е магия, с пръстена и с бедното мъртво нещо, но не я е довършил. Мина ми една мисъл — от време на време ми минават. Но трябва да я предъвча малко и да погледна на едно място.
Тя протегна ръка и Никола й помогна да се изправи.
Мадел се отдалечи, явно напосоки. Щом Фалие беше тук, Никола реши че също може да се покрие, поне за известно време, и излезе от балната зала.
Видя секретаря Виярн, който се размотаваше край входната врата с израз на умора и досада. Той го поздрави с кимване и Никола се възползва от случая, за да го попита:
— Лорд Албие каза, че мъртвият магьосник е възпитаник на Лодун. При кого е учил?
— Струва ми се, че при Иламирес Роан. — секретарят поклати глава — След всичко, което му е дал Лорд Шалдом, направо не е за вярване, че този младок го е предал по такъв начин. Но в лудостта не е задължително да има логика.
— Не, — съгласи се Никола — Не, наистина не е задължително. — и се отдалечи.
Вън, в застлания с камъни двор, вятърът духаше в правилната посока и нощният въздух беше свеж. Лампите премигваха и полицаите патрулираха наоколо претърсвайки безспирно. Никола напъха ръце в джобовете си и закрачи към края на двора, откъдето се виждаше реката. Октав беше казал, „Резиденцията… резиденцията на реката. Беше там…“ Беше и си отиде, помисли Никола. Дали това е искал да каже? Октав е знаел за тази къща. Съдейки по състоянието на телата, навярно са били убити онази същата вечер. Дали са щели да научат за това място навреме, та да спасят обитателите, ако животът на спиритистът беше продължил още един дъх, още един удар на сърцето? Не беше сигурен защо тази мисъл така го огорчава; случилото се тук не беше негова работа.