Теблор честваха с песен деня на пробуждането на Ликовете в Скалата. Спомените на неговия народ бяха нещо изкривено, знаеше вече Карса Орлонг. Сведени до забвение, щом са неприятни, кипнали в буйния пламък на славата, щом са героични. Във вътъка на всяко сказание поражението бе превърнато в победа.
Съжаляваше, че Байрот вече не е жив, че проницателният му спътник не можеше да стори нещо повече, освен да обсебва сънищата му или да стои пред него като нещо грубо изваяно от камък, нещо, в което случайното хлъзгане на длетото е всякло насмешлива, почти презрителна усмивка.
Байрот можеше да му каже много за това, което трябваше да разбере в този момент. Макар Карса да познаваше много по-добре родната поляна и от Байрот, и от Делъм Торд, тъй че изображенията да притежават известна точност, той усещаше, че на седемте лица, които бе изваял в каменните дървеса, липсва нещо съществено. Навярно го беше предала липсата на талант, макар да не беше така с ваянията на Байрот и Делъм. Енергията на живота им сякаш се излъчваше от техните статуи, съчетана сякаш с паметта на самото вкаменено дърво. Както и с цялата гора, в която човек имаше чувството, че дърветата само чакат идването на пролетта, на прерождението под звездното колело, двамата воини Теблор сякаш само чакаха смяната на сезона.
Но Рараку отричаше всякакъв сезон. Самата Рараку бе вечна в чудовищното си, вечно очаквано прерождение. Търпение в камъка, в неуморния, неспирен шепот на пясъците.
За Карса Святата пустиня изглеждаше съвършено място за Седемте божества на Теблор. Възможно беше, помисли си той, докато крачеше пред лицата, изваяни в стволовете, нещо от това сардонично чувство да е отровило ръцете му. А ако беше така, то недостатъкът бе невидим за очите му. В ликовете на боговете имаше много малко, което да позволи изражение или чувство — спомените му бяха за кожа, изпъната върху широка груба кост, за чела, издадени напред като хребети, хвърлящи тъмна сянка над очите. Широки плоски скули, тежка, равна отдолу челюст… зверство, съвсем различно от чертите на Теблор…
Намръщен, той спря пред Уругал, когото също като другите шестима бе изваял на равнището на очите си. Върху прашните му оголени зъби пълзяха змии — единствените му спътници на вкаменената поляна. Слънцето беше започнало да се снишава, но зноят си оставаше свиреп.
След дълъг размисъл Карса заговори на глас:
— Байрот Гилд, погледни с мен нашия бог. Кажи ми какво не е наред. Къде съм сгрешил? В това бе най-големият ти талант, нали? Ясно да виждаш всяка моя грешна стъпка. Би могъл да попиташ: какво се стремя да постигна с тези изваяния? Би могъл да попиташ това, защото е единственият въпрос, заслужаващ отговор. Но нямам отговор за теб — ах, да, почти чувам смеха ти на жалкия ми отговор. Може би съм си въобразил, че искаш компанията им, Байрот. Великите богове на Теблор, които един ден са се пробудили.
„В умовете на шаманите. Пробудили са се в сънищата им. Там и само там. Ала вече познавам вкуса на тези сънища, и той няма нищо общо с песента. Нищичко.“
Беше намерил тази поляна, докато бе търсил самота, а самотата бе вдъхновила порива да сътвори. Но след като бе свършил, вече не се чувстваше сам тук. Донесъл бе тук своя живот, наследството на своите дела. Вече не беше беглец и нуждата да идва тук се пораждаше от съблазънта на усилията му, привличаше го отново и отново. Да повърви сред змиите, дошли да го поздравят, да послуша съсъка на пясъците, раздвижени от стенещия пустинен вятър, пясъците, дошли сред поляната да погалят дърветата и каменните лица с безкръвния си допир.
Рараку носеше илюзията, че времето стои неподвижно, че вселената е затаила дъх. Измамна илюзия. Отвъд свирепата стена на Вихъра пясъчните часовници, отмерващи час след час, все още се обръщаха. Сбираха се армии и тръгваха в поход, тропотът на ботуши, дрънченето на щитове и скърцането на сбруи предвещаваха гибел. А на един далечен материк Теблор бяха народ под обсада.
