Дом на вериги
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дом на вериги». Краткое содержание книги:
Така започва величавата нова глава на „Малазанска книга на мъртвите“ — епично сказание за война, интрига, магия и измяна. Стивън Ериксън е един от най-оригиналните, надарени с богато въображение разказвачи в съвременното фентъзи.
Карса продължи да се взира в каменното лице на Уругал. „Ти не си Теблор. Но държиш да си наш бог. Пробудил си се там, в скалата, толкова отдавна. Но преди? Тогава къде си бил, Уругал? Ти и твоите ужасни спътници?“
Тих кикот от другата страна на поляната го сепна.
— И коя от безбройните ти тайни е тази, приятелю?
— От доста време не си напускал ямата си, Леоман — изръмжа Карса.
Пустинният воин пристъпи бавно напред, гледаше змиите.
— Зажаднях за компания, приятелю. За разлика от теб, както виждам. — Посочи изваяните стволове. — Твои ли са тези? Видях двама Тоблакай — стоят в дърветата като живи, сякаш всеки миг ще закрачат. Напомнят ми, че има още от вас, и това ме притеснява. Но другите какво са?
— Моите богове. — Забеляза стъписването на Леоман и обясни: — Ликовете в Скалата. В родината ми красят една скала, надвиснала над поляна, не много по-различна от тази.
— Тоблакай…
— Все още ме зоват — продължи Карса и се обърна, за да погледне отново зверското лице на Уругал. — Когато спя. Точно както каза Призрачни ръце, обсебен съм.
— От какво, приятелю? Какво искат от теб тези твои… богове?
Карса го погледна, после сви рамене и само попита:
— Защо ме потърси?
— Защото търпението ми се изчерпи. Има вести за събития, свързани с малазанците. Далечни поражения. Ша’ик и избраната й свита са твърде възбудени… но не постигат нищо. Тук очакваме легионите на адюнктата. В едно Корболо Дом е прав — настъплението на тези легиони трябва да се осуети. Но не както той иска. Никакви решителни битки. Нищо толкова драматично или прибързано. Все едно, Тоблакай, Маток ми разреши да изляза с чета воини — а Ша’ик се съгласи да ни пусне извън Вихъра.
Карса се усмихна.
— Как не. И сте свободни да изтезавате адюнктата? Колкото до това, досетих се. Ще разузнавате, но не по-далече от хълмовете оттатък Вихъра. Няма да ви разреши да продължите на юг. Но поне нещо ще вършиш, и заради това се радвам за теб, Леоман.
Синеокият воин пристъпи към него.
— Излезем ли от Вихъра, Тоблакай…
— Тя все пак ще разбере — отвърна Карса.
— С което ще предизвикам неприязънта й — изръмжа Леоман. — Нищо ново няма в това. А ти, приятелю? Тя те нарича свой телохранител, но кога за последен път е позволила да си до нея? В тази нейна проклета шатра? Вярно, че е преродена, защото не е каквато беше…
— Тя е малазанка — прекъсна го Тоблакай.
— Какво?
— Преди са стане Ша’ик. Знаеш го не по-зле от мен…
— Тя беше преродена! Превърна се във волята на богинята, Тоблакай. Всичко, което е била преди, е без значение…
— Така казват — изръмжа Карса. — Но спомените й си остават. И тъкмо тези спомени са я оковали така. Окована е от страх, а страхът е породен от тайна, която не иска да сподели. Единственият, който знае тази тайна, е Призрачни ръце.
Леоман го изгледа продължително. Бяха обкръжени от змии, от хлъзгането им по пясъка, като приглушено подводно течение. Леоман отпусна ръка и загледа как една кобра се заувива към лакътя му.
— Думите ти шепнат за поражение, Тоблакай.
Карса сви рамене и отиде до сандъчето със сечива, оставено до едно от дърветата.
— Тези години ми послужиха добре. Твоето приятелство, Леоман. Старата Ша’ик. Някога се кълнях, че малазанците са ми врагове. Но от това, което видях от света по-късно, вече разбирам, че те не са по-жестоки от които и да било чеда на равнината. Всъщност като че ли само те проповядват чувство за справедливост. Хората на Седемте града, които толкова ги презират и искат те да се махнат, не търсят нищо повече от властта, отнета им от малазанците. Власт, с която са тероризирали собствения си народ. Леоман, ти и твоята раса воювате срещу справедливостта. И тази война не е моя.
— Справедливост ли? — Леоман се озъби. — Очакваш да оспоря думите ти, Тоблакай. Нали? Няма да го направя. Ша’ик Преродената твърди, че ми липсва вярност. Може би е права. Твърде много съм видял. Но ето, че оставам тук — питал ли си се някога защо?
Карса извади длето и чук.
— Светлината гасне — а от това сенките стават по-дълбоки. Сега разбирам, от светлината е. Това им е по-различното.
— Апокалипсисът, Тоблакай. Съсипване. Унищожение. На всичко. На всеки човек… чедо на равнината. С нашите извратени страхове — с всичко, което си причиняваме един другиму. Опустошенията, жестокостите. Срещу всеки жест на доброта и състрадание стоят десет хиляди акта на бруталност. Вярност ли? Да, няма вярност у мен. Не и към моята раса, и колкото по-скоро сами се заличим, толкова по-добър ще е този свят.