Кралят на зимата

— Някога бях хвърлен в яма на смъртта — казах аз на командващия охраната. — Оттам изпълзях, ще изпълзя и оттук.

Извадих от кесията си една монета и му я подадох.

— Ще обсъдим онова, което ще остане от мен, като му дойде времето — казах аз.

— В момента, в който прекосите канала, господарю, вие сте мъртъв.

— Смъртта не знае как да ме вземе — казах аз и думите ми прозвучаха като глупаво самохвалство. Гребците натиснаха греблата и лодката ме понесе към Острова. Само след няколко удара на веслата лодката заби нос в крайбрежната кал и ние се изкачихме към сводестата порта на първата стена. Двамата гребци вдигнаха гредата, отвориха двете крила на портата и се отдръпнаха, за да мина. Черен праг бележеше границата между този свят и онзи отвъд. Щом веднъж прекрачех това дебело парче почернено дърво, щяха да ме смятат за мъртъв. За секунда се поколебах, обхванат от страх, но после пристъпих отвъд черния праг.

Портата се затвори с трясък зад мен. Аз потръпнах.

Обърнах се да разгледам вътрешната страна на стената. Тя беше висока десет стъпки, изградена от гладки камъни, толкова равно наредени, че на бялото лице на стената не се виждаше дори едно място, където да може да се хване човек. Най-отгоре бяха подредени черепи — преграда от духове, която трябваше да пази света на живите от мъртвите души.

Помолих се на Боговете. Една молитва отправих към моя покровител Бел и една към Манауидан, Богът на морето, който някога беше спасил Нимю. След това тръгнах към втората стена, препречила пътя. Тя беше иззидана грубо от морски камъни и, като първата, беше увенчана с човешки черепи. Слязох по стъпалата, които се намираха в най-далечния край на стената. От дясната ми страна, на запад, големи вълни се разбиваха в пясъчния бряг, а от ляво слънцето беше огряло спокойните води на плиткия залив. В залива имаше няколко рибарски лодки, но всички стояха на безопасно разстояние от Острова. Пред мен беше третата стена. Не виждах никого. Над мен кръжаха чайки, а западният вятър отнасяше писъците им надалеч. От двете страни на пътя чернееха скалите, които морето заливаше по време на прилив.

Страхувах се. След завръщането на Артър в Британия аз се бях изправял пред безброй стени от щитове и пред хиляди мъже в битка, но в никое от тези сражения, нито дори в горящия Беноик, не бях изпитвал страх като този, който беше сграбчил сега сърцето ми с ледените си пръсти. Спрях и се обърнах да видя нежнозелените хълмове на Думнония и малкото рибарско селце край залива от изток. „Върни се, върни се веднага!“ — помислих си аз. Нимю беше прекарала цяла година тук и аз си мислех, че едва ли са много душите, които биха оцелели толкова дълго на Острова на мъртвите, ако не са свирепи и силни. А дори и да я намерех, тя щеше да бъде луда. Не би могла да напусне това място. Това беше нейното кралство, кралството на смъртта. „Връщай се!“ — отново си казах аз, но тогава белегът на лявата ми длан затупка и аз реших, че Нимю е жива.