Островът на изкушението
- Автор: Фокс Виктория
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветелина Тенекеджиева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Островът на изкушението». Краткое содержание книги:
— Може ли вече да идем при татко?
Ралф стоеше на вратата, облечен в смокинг, стиснал в ръка лодка играчка.
— След малко, миличък. Баща ти е зает в момента.
— Той все е зает.
Маргарет приклекна и го прегърна силно, вдишвайки чистия аромат на меката му косица. Синчето й. Обичното й чедо.
— Знам. Но тази вечер му е много важна. Утре всичко ще е различно. Само почакай и ще се увериш.
През отворените врати на имението Ван дер Мейде Ребека Щутгарт дочуваше шумотевицата от трескавата подготовка, протичаща на плажа. След по-малко от час четиристотинте ВИП гости щяха да бъдат поканени на борда на най-луксозната яхта в целия свят.
Двамата с Жан чакаха Рубен във фоайето.
Гледайки съпруга си, пъхнал ръце в джобовете на панталона си, забил студен син поглед в мраморния под, Ребека опита да си вдъхне така необходимия кураж.
„Един от тях съм“ — беше го предупредила Лори: кой друг би изпратил подобно съобщение?
„Истината ще излезе наяве.“
Стискаше й много повече, отколкото Ребека беше предполагала в началото. Нямаше да се задоволи само с удивеното изражение на Жан, научеше ли истината за детето… Искаше и да изкара мръсните тайни на Какатра на бял свят.
Ребека се чудеше на самата себе си — трябваше да е скована от страх. Нали все пак и тя щеше да бъде разобличена.
Да, но утрешният ден щеше да я завари много надалеч. Направлението й беше избрано, новото начало — планирано. На сутринта съпругът й и бесовете му, островът и тайните му щяха да са далечни спомени, разпилени от вятъра.
— Изглеждаш ослепително.
Максимо Диас прегърна Лори през талията и я целуна по устните.
Допирът му й беше противен.
— Недей.
Той обаче вдигна ръката й и целуна пръстите й. Очите му бяха обрамчени от лъскави мигли, а кожата му сияеше като порцелан. Представи си го в европейския замък от детството му. За момент видя и себе си заточена в някоя от островърхите му готически кули, извисяващи се над гора от папрат, окована с вериги във влажното подземие, принудена да слуша настръхнала от ужас отекването на вампирските му крачки, проточените, самотни стонове на жертвите му, знаейки, че страшилището ще живее вечно, ще я изтезава в тъмниците си до края на света.
— Знаеш, че целият тоя театър ме възбужда — каза й Максимо. — Понякога не мога да се удържам.
Лори му се изплъзна уж за да нагласи роклята си, семпла кройка с елегантен шлейф в пламтящ тон охра. Буйната й коса се спускаше на свободни смолисточерни къдрици по раменете й.
Излязоха от апартамента си малко преди шест. Вече беше срещнала няколко познати лица. Джакс Джаксън, олимпийският първенец; оставаха му едва няколко месеца до олимпиадата в Лондон. Стиви Спелър и Зандър Джейкъбсън. Аврора Наш, познатата на Жан, която й се беше сторила доста антипатична при първата им среща. Брок Уайлд и Фиона Каталан, холивудски величия в бизнеса с недвижими имоти. Струпани на групички смътно познати британски знаменитости — кралски особи или политици, или комбинация от двете. Всичките имаха едно общо помежду си: щеше им се да са на мястото на домакина.
— Хайде де, Лори — подкани я Максимо, когато не прие предложената й ръка, — нали уж трябва да се представяме за влюбена двойка?
— Никога няма да се влюбя в теб.
— Ще се влюбиш и още как. — Горната му устна се сгърчи. — Ще се научиш да ме обичаш. Ако не успееш сама, аз ще те науча.
Жан Моро излъчваше спокойствие. За разлика от Рубен той цял живот беше култивирал умението си да запазва самообладание и колкото повече светът край него трепереше от страх и смут, толкова по-тихо беше в душата му, като в безбурната сърцевина на торнадо.
Нямаше желание да вижда Лори Гарсия. Не искаше да става свидетел на прелестта й, принуден да извърне поглед. Не искаше да я гледа с друг мъж. Но животът често натрапваше нежеланото, пренасочвайки стремежите на хората.
Колкото и да го беше оскърбила, колкото и черна да му беше, не можеше да позволи на Максимо Диас да живее безнаказано. Жан знаеше какво й беше причинил. Разчиташе нещастието в очите й.
Максимо може и да беше баща на детето й, но нямаше понятие какво е да обичаш една жена. Не представляваше нищо повече от най-обикновен манипулатор, хулиган. Но този път се беше впуснал в непосилна битка.
Жан знаеше как трябва да постъпи. Негодникът не съзнаваше чий праг е прекрачил.
Рубен ван дер Мейде тръгна надолу по стълбището. Синът му профуча край него с разперени като самолетни крила ръце и подобаващи звукови ефекти, а икономката търчеше по петите му.