Вещерите от Сарамир
- Автор: Удинг Крис
- Серия: braided path #1
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вещерите от Сарамир». Краткое содержание книги:
И пазят тайната си.
Народът на Сарамир се страхува от тях и ги почита. Всяка жена се моли да не роди Различно дете.
Промяната настъпва, когато Кръвната Императрица на Сарамир признава, че единствената й дъщеря и наследница на трона е Различна.
Само за една нощ младата благородничка Кайку ту Макаима губи всичко: дома, семейството си и… живота си. Върната от полята на смъртта от странна жена на име Асара, Кайку открива, че нещо с нея не е наред. Преди да разбере какво, огнен демон излиза от тялото й и изпепелява Асара. Останала съвсем сама и напълно отчаяна, Кайку тръгва да търси помощ от братовчедка си в столицата.
— Тук вътре — каза изведнъж Юги, спирайки се пред вратата на някакво порутено здание, по която още си личаха част от дъските, с които е била закована навремето. Групата влезе, а водачът им ги последва едва когато се убеди, че уличката е чиста. Това, значи, беше тяхната цел, помисли си Кайку със смесица от облекчение и безпокойство. Имаха късмет, че успяха да стигнат толкова далеч, без да се натъкнат на някоя от бродещите банди; ала къде всъщност се намираха сега?
Във вътрешността на постройката мракът беше още по-дълбок. Зеленикавото сияние на трите луни проникваше през пукнатините в дървените стени, придавайки на интериора леко зловещ оттенък. Каквото и да е било това място, личеше си, че е изоставено от години. Натрошени дъски и най-различни неопределени боклуци осейваха подовете на мръсните, мизерни помещения. Някакви насекоми бръмчаха в топлата нощ, привлечени неудържимо от мъртвото куче, което изглежда бе издъхнало неотдавна сред гниещите отпадъци.
— Къде е той? — попита Кайлин остро, без да адресира въпроса си към някой конкретен човек.
— Долу — каза Юги. — Хайде.
Той ги поведе през няколко подобни стаички, докато стигнаха до голям капак в пода. Мъжът го повдигна и пред погледа им се разкри редица разнебитени дървени стъпала. Нейде долу мъждукаше слаба светлинка.
— Ние сме — изсъска, докато се навеждаше и започваше да слиза по стълбата. Останалите го последваха внимателно.
Озоваха се в мазе. Влажният, топъл въздух миришеше на пръст, а каменните стени изглеждаха прастари и ронещи се на светлината на фенера. Човекът, който го държеше, мърмореше нещо на Юги, когато Кайку пристъпи в помещението. Той беше кльощав, направо мършав, а на лицето му бе изписано угрижено изражение. Късата му коса посивяваше и момичето прецени, че трябва да е на около четиридесет жътви.
Последният, който слезе по стълбата, хлопна капака след себе си, затваряйки ги в тъмното.
— Всички ли сме тук? Добре — рече Юги. — Нека ви представя човека, който ще бъде нашият водач през останалата част от пътя ни. От самото начало някои се съмняваха, че такава група мъже — и дами — като нашата ще съумее да проникне в Императорската цитадела, да не говорим пък за покоите на Престолонаследничката. Този човек обаче е успял да направи това веднъж, и то без ничия чужда помощ; при това се е добрал достатъчно близко до дъщерята на Императрицата, за да отреже кичур от косата й. Това е Пърлок ту Ириси.
Петимата членове на Либера Драмак възкликнаха възторжено. Кайку и Тейн, които никога не бяха чували за него, запазиха мълчание и се спогледаха учудено един друг. Младежът стисна окуражително Кайку за рамото. Беше изнервен също колкото нея, ала присъствието му й вдъхваше известна сигурност, за което тя му бе благодарна.
— Оттук — каза Пърлок, сочейки към една затънтена ниша в стената. Той вдигна високо фенера си и всички видяха неголемия отвор, зейнал в зидарията. — Тръбите на градската канализация минават през това мазе. Продължават под хълма и стигат до Императорската цитадела. Използвах ги преди, за да вляза, макар че няма никаква гаранция, че не са открили изхода и не са го запушили. Обаче не мисля така. Никой не слиза тук долу, освен ако няма наистина основателни причини да направи това.
Един от мъжете се приближи до дупката и надникна в мрачните й дълбини.
— Какво има там долу? — попита.
— Не зная и не искам да узнавам — отвърна му Пърлок. — Ала ги чух последния път, докато се измъквах.
— Чул си какво? — бе заинтригуван мъжът.
— Няма значение какво — намеси се Юги. — Запалете фенерите си, защото слизаме. Дами, трябва да ви се извиня предварително за вонята, но…
— Не се прави на идиот — сряза го Кайлин. — Много добре знаеш, че не сме някакви изнежени дамички. Всяка от нас може да пръсне сърцето ти само с мисъл.
Юги се ухили, ала в краищата на усмивката му се усещаше някакво смущение. Той понечи да каже нещо, после се отказа и погледът му се стрелна към Кайку, преценявайки я наново. Думите на Кайлин не бяха съвсем верни, поне що се отнасяше до момичето, ала накараха водача им да се замисли.
— Е, с такава приятна компания изобщо няма да усетим времето, което ще прекараме долу — заяви с приповдигната веселост и изчезна в зеещия отвор.
Влажният подземен свят на градските канали не беше място, в което Кайку някога си бе представяла, че ще се озове. Светът им беше ограничен от мокрия полукръг светлина, блуждаещ пред тях, отвъд който се простираше черна бездна, в която от време на време проблясваха капките влага по стените, случайно уловили сиянието на фенера. Зловонието беше неописуемо. Тейн бе повърнал веднага след като се беше озовал в каналите и сега стомахът му продължаваше да се свива спазматично, въпреки че в него не бе останало кой знае какво. Неколцина от останалите мъже бяха направили същото. През цялото време Кайку усещаше, че е на ръба на повръщането, ала успя да се въздържи с големи усилия на волята. Кайлин като че ли беше неуязвима за вонята. Това не представляваше изненада за никого.