Вълчето братство

Темпест го погледна колебливо.

— Милорд, жена ми използва бойния ми кон, за да докара децата в един фургон тук, в Гроувърман. Все още имам коня и снаряжението си. И съм много добър пиконосец. Макар да нямам вече дарове, моля да тръгна на юг с вас.

— И да загинеш още в първата битка?

— Да бъде каквото ще бъде.

— Не — каза Габорн. — Като наказание за деянието ти, няма да приема смъртта ти. Искам да ми служиш — жив. Имам стотици и хиляди мъже, които ще тръгнат на бран, и много от тях ще загинат. Трябват ми воини. Моля те да останеш тук в Гроувърман с жена си и децата си и да браниш тях. Нещо повече, заповядвам ти да започнеш да обучаваш воини. Трябват ми хиляда млади пиконосци.

— Хиляда?

— Повече, стига да можеш да ги намериш. — Знаеше, че искането му е прекалено дръзко. Обикновено един рицар взимаше със себе си двама или трима щитоносци и ги обучаваше през целия си живот за рицарство. — Ще уведомя Гроувърман за искането си — каза с натежало сърце Габорн. — Ще има кучета, които да служат за Посветители, и силари за всеки младеж или млада дама, които се запишат под командата ти. Ще ги обучиш да боравят с пиката и да се грижат за конете си. Други могат да ги обучават в боравенето с боен чук, стрелба с лък и в полагането на грижи за снаряжението.

— Избери най-умните и най-силните, които можеш да намериш, защото ще имаме време само до пролетта — продължи Габорн. — Обучението на бойците трябва да завърши дотогава. Защото през пролетта ще ни връхлетят халите.

Габорн не беше сигурен защо е толкова убеден в това. Имаше достатъчно свидетелства, че халите вече излизат от леговищата си, но в същото време се знаеше, че халите не понасят студа. Правеха леговищата си в най-горещите части на Долния свят и доколкото изобщо правеха набези на повърхността на земята, това ставаше през лятото. Със снега се оттегляха. Надяваше се, че в студа няма да могат да стигнат далече.

— Половин година? — попита Темпест. Не каза, че е невъзможно, въпреки че тонът му го издаваше.

Габорн кимна.

— Надявам се, че ще имаме толкова време.

— Ще започна още тази нощ, милорд — заяви Темпест. Изправи се, отдаде чест, обърна се и тръгна към стълбите.

Габорн остана в коридора с горящата свещ. Обърна се да види Йоме през отворената врата. Леглото му се беше сторило неудобно — твърде меко или твърде кораво, нещо такова. Съмняваше се, че ще може да заспи, и усети, че му се иска да се разходи в градината на херцога.

Мирисът на тревите там щеше да е по-добър балсам от съня.

Понесе свещта надолу по стълбите, към задната врата на цитаделата и към градината.

Едва можеше да вижда на звездната светлина. В дъното на градината имаше статуя на благородник на боен кон, с вдигнато към небето копие. Върбовите клони докосваха главата на воина, а едно малко езерце отразяваше звездите под краката на коня. Габорн духна свещта.

В градината се носеше аромат на лавандула, босилек и анасон. Не беше толкова великолепна и голяма като градината на Бинесман в замък Силвареста преди огнетъкачите на Радж Атън да я опожарят, но Габорн се почувства освежен. Сърцето му олекна дори само от това, че е тук.