Леговище от кости
- Автор: Волвертон Дэйв
- Серия: the runelords #4
- Год: 2003
- Язык: болгарский
- Переводчик: Камен Костов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Леговище от кости». Краткое содержание книги:
„Гашт!“, изригна проклятие жезълът на Истинската властелинка и Габорн отскочи — мъгляв силует, който се стопи в мрака.
Истинската властелинка насочи вниманието си към Йоме, обърна гръб на Габорн и тръгна срещу нея. Изпод краката на чудовището плъзнаха мрачни струи мъгла.
Габорн нададе животински вой и нападна. Спусна се с такава скорост, че Йоме не успя да види кога заби копието си в гръдния кош на Истинската властелинка.
Тя се извърна към него и изплющя с камшика. За момент очертанията й се стопиха в мъглата.
Йоме продължи към струпалите се на купчина хали, сред които сияеше силна светлина, като прескачаше живи и мъртви Посветители.
„Гашт!“, избълва ново проклятие жезълът на чудовището — тъмен облак на разрушението.
— Скачай! — изкрещя Габорн.
Йоме подскочи на трийсетина стъпки във въздуха и направи салто. Струята на разрушението проблесна с пепеливия си цвят и се заби точно там, където допреди секунда се намираше Йоме, и повали няколко хали. Полетяха камъни и облаци прах.
Йоме падна насред извилата се вихрушка. Усети силна болка в глезена и извика. Запълзя на колене сред струпалите се хали, като се подпираше на копието. Една от халите замахна, но Йоме успя да избегне удара.
Туловищата им я обграждаха като плътна стена. Движеха се толкова бавно, че приличаха на монолити. Йоме се мушна под сянката им като в сенчеста горска дъбрава. За момент си спомни горската полянка сред Седемте стоящи камъка в Хиърдън, където Бинесман бе създал своя вайлд.
Но тези монолити с нищо не напомняха огромния резервоар на Земна сила с цялата му внушителност и великолепие.
Изправен насред жалкия коптор, сър Боренсон стискаше бойния чук с окървавени ръце и се опитваше да успокои дишането си. Отвън халите бушуваха из Карис, рушаха сградите и си проправяха път през каменните отломки. Над целия остров се носеха изпълнени с ужас и болка предсмъртни писъци.
Пламъците бушуваха на всяка крачка.
Не можеше да противопостави нищо срещу разрухата. През последните няколко минути бяха загинали всичките му Посветители.
Останал без дарове на мускул, той усети тежката като наковалня броня върху раменете си, а чукът с дълга дръжка се превърна в менгеме, което едва-едва можеше да помръдне с две ръце.
Без издръжливостта си усети, че е изтощен до смърт. Напрежението от последните дни се стовари отгоре му — пътуването до Инкара и обратно, мъченията, на които го бе подложил крал Криометес. Чувстваше, че краката му ще се прегънат всеки момент под тежестта му.
Искаше му се да събере сили, за да пресече улицата и да потърси Мирима, въпреки проклетите хали. Ако все още бе жива, вероятно би могъл да й се притече на помощ. А ако бе загинала, нямаше причини да дочака края на деня.
„Силата е просто илюзия“, каза си той в безпомощността си.
За втори път го лишаваха от Посветители — десетки прекрасни мъже и жени, — за да му докажат безсилието му.
Боренсон нададе боен вик, сграбчи оръжието си и се хвърли навън в нощта.
Пламъците лижеха нощното небе, а пушеците отразяваха проблясъците им, сякаш гореше самият въздух. Беше по-светло от ден.
Сред пушека на стотици стъпки височина почти точно над главата си зърна огромен балон с формата на граак. Носеше се като призрак из мрака.
В северния край на острова тромпетите отново затръбиха като побеснели отбой.
Чу се внезапен рев, сякаш отекна гръм. Земята под краката му се разтресе. Сградите потрепнаха, сякаш разтърсени от гигант.
От дъното на улицата насреща му се понесе хала, оръженоска-младок с несъразмерно дълги крайници и малка глава.
Щом го забеляза, спря и се завъртя, сгърчила сетивните си пипала. Разтвори пастта си и нападна.
— Смърт! — изрева Боренсон, вдигна бойния чук и се втурна срещу нея.
Радж Атън наблюдаваше Карис от далечния хълм.
Градът се бе превърнал в истински ад. Навсякъде препускаха хали — срутваха сградите като стенобойни машини, ровеха из каменните отломки, за да измъкнат оцелелите. В северния край на острова роговете отчаяно тръбяха отбой, а хората се катереха по стените на замъка и се мятаха във водите на Донестгрий.
Но не можеха да се изкатерят достатъчно бързо по дървените стълби и вътрешните стълбища на кулата и се трупаха като кипнало море по стените и се тъпчеха един-друг, обхванати от ужас. Някои правеха опити да се сражават с настъпващите хали с жалките си лъкове и други оръжия, но халите просто ги премазваха. Все едно кокошки, които се опълчват срещу върлуващия в кокошарника кух вълк.
Светкавичността, с която халите съсипваха Карис, го изуми. Могъщи лордове защитаваха вратите, но халите-младоци просто ги прескачаха или връхлитаха върху тях и смазваха съпротивата им.