Леговище от кости
- Автор: Волвертон Дэйв
- Серия: the runelords #4
- Год: 2003
- Язык: болгарский
- Переводчик: Камен Костов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Леговище от кости». Краткое содержание книги:
Копието изхвърча от ръката й — друга хала бе замахнала зад гърба й, но лапата й се стовари на косъм от нея.
Габорн отново изкрещя:
— Йоме, пази се!
Всичко се разтърси. Подът под краката й се заогъва и от тавана се посипаха камъни.
„Гашт!“, изсъска ониксовият жезъл. Габорн се засили и подскочи високо във въздуха, а от жезъла излетя тъмен зелен облак. Кралят метна копието си.
Чудовището се завъртя към Йоме. Копието издрънча върху черепа му. Габорн се стовари с тъп звук върху него, после се свлече и се просна на пода като счупена кукла.
— Не! — извика Йоме.
Истинската властелинка изгледа за секунда Габорн, след което му обърна гръб и пак тръгна към нея.
Последните му думи отекнаха в съзнанието й като ехо:
„Йоме, пази се!“
Халите я обкръжиха — застрашителни и освирепели. Тя заоглежда залата като обезумяла. Дори с дузината си дарове на взор не успя да види изход за бягство.
Габорн не усещаше никаква болка. Беше налетял върху костните плочи на чудовището. Не помнеше друго.
Наоколо беше светло като ден. Навсякъде се простираха поля, кафяви от прясната оран, а плодородната пръст сякаш бликаше от земята. В далечината се извисяваха полегати хълмчета, чиито склонове бяха покрити с дъбови гори. Не подухваше вятър, на небето не грееше слънце, но над всичко неизвестно откъде се сипеше светлина. Над главата му кръжаха гарвани и злокобното им грачене изпълваше пространството.
Земята около него припукваше тихичко, сякаш преливаше от плодородие и изобилие.
Гарваните се снижаваха, измъкваха семенца от пръстта и изскубваха бледи коренчета.
На десетина разкрача върху огромен камък се бе отпуснало с гръб към него някакво същество. Беше облечено в безформена сива мантия, а сивата му коса се спускаше върху гърба му. Вместо кожа беше покрито с пясък и камъчета.
Пред него седеше Земният дух.
„Аз съм само плод за гарваните на съдбата — промълви той. — Те кръжат на прикрепени криле. Камъните ми не могат да ги повалят…“
Габорн се приближи до съществото и постави ръка върху рамото му. То извърна лицето си към него.
Земният дух беше с лика на Радж Атън, но на мястото на очите му зееха дупки.
Земята изгледа безпомощно Габорн и разпери ръце.
„Гарваните. Гарваните се хранят…“
Земята страдаше.
„Но защо носиш лицето на мой неприятел? — запита Габорн. — Би трябвало да сме приятели.“
Върху лицето на Земята се появи мъчителен израз.
„Ти се извърна от мен.“
„Не — отговори Габорн. — Само веднъж, в момент на слабост. Но повече никога няма да се извърна от теб. Всичко, което съм или се надявам да бъда, отдавам на теб.“
Каменистото лице на Земния дух започна да се променя. За миг изникна лицето на баща му, след което то се подмлади. Габорн си помисли, че Земята му показва собственото му лице или детското лице на баща му, но веднага осъзна, че му е разкрила лицето на сина му. Камъчетата и песъчинките се раздвижиха още веднъж и той видя усмихнатото лице на Йоме.
Усети някакво олекване и видя, че в гърдите му зее рана. Но вместо кръв от нея бликаше светлина. Гарваните грачеха и плющящите им криле сякаш изпращаха залпове към небето.
Дърво под сенките
Никое дърво или растение не може да расте само на дневна светлина. Само на светло семето никога няма да покълне и корените му няма да заякнат. Нужни са както светлината, така и сянката. Най-дълбоките корени на човека също растат на тъмно.