Първото правило на магьосника
- Автор: Гудкайнд Терри
- Серия: Sword of Truth #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Кръстева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Първото правило на магьосника». Краткое содержание книги:
А истината е страшна и причинява болка. На Ричард, избрания Търсач, е поверен Мечът на истината.
Заедно с красивата и загадъчна Калан той трябва да се изправи срещу зловещите магии на Мрачния Рал, да спаси света от тежките проклятия, от ужасяващите чудовища (хора и зверове) и страшните сенки.
Загадки, чудеса, магии и мистерии се редуват в един завладяващ сюжет с непредсказуема развръзка.
— Първият ден на зимата. Дете, няма много време. Този сезон си отива, приближава следващият.
— Не аз определям правилата на живота, уважаеми старейшино. Ако знаеш тайната, с която може да се спре времето, моля те, сподели я с мен, за да мога и аз да я използвам.
Той замълча, без да отговори.
— И друг път съм те виждал тук, в селото. Ти винаги си уважавала желанията ни, никога по никакъв начин не си ни докарвала зло. Това важи и за Търсача. Аз съм на ваша страна, дете. Ще направя каквото е по силите ми, за да убедя останалите. Надявам се само думите ми да бъдат достатъчно силни. Не искам народът ми да пострада.
— Не от мен и от Търсача трябва да се страхуваш, ако те кажат не — каза тя, отпуснала глава на рамото му, докато погледът й се рееше свободно наоколо. — А от онзи човек от Д’Хара. Той ще мине оттук като буря и ще ви заличи. Срещу него вие нямате шанс. Ще ви унищожи.
Тази вечер в топлата къща на Савидлин Калан, седнала на пода, разказа на Сидин приказката за рибаря, превърнал се в риба, който заживял в езерото, започнал хитро да измъква стръвта от кукичките, без никой да може да го улови. Това беше една стара приказка, разказвана й някога, когато Калан беше на възрастта на Сидин, от майка й. Учуденото му лице й припомни собственото й въодушевление, когато чу тази приказка за първи път.
По-късно, докато Веселан готвеше сладки корени, а приятният им аромат се смесваше с дима от огъня, Савидлин показа на Ричард как да издълбава подходящите върхове за стрели за отделните животни, как да ги закалява сред въглените на огъня и да прибавя отрова върху остриетата им. Калан лежеше върху една кожа на пода и галеше тъмната коса на Сидин, който, свит на кравай в скута й, беше заспал на корема й. С мъка преглътна буцата в гърлото си, когато си спомни какво каза на Пилето — че ако се наложи, би убила дори това малко момченце.
Щеше й се да може да вземе обратно думите си. Не й харесваше, че наистина са верни, но поне да не ги беше произнасяла гласно. Ричард не я беше видял да говори с Пилето и тя не му каза за разговора им. Не виждаше смисъл да го безпокои; каквото имаше да става, щеше да стане. Само се надяваше старейшините да се вслушат в разума си.
Следващият ден беше ветровит и необичайно топъл, с пристъпи на внезапен силен дъжд. В ранния следобед пред къщата на духовете се събра тълпа от хора, тъй като покривът беше завършен и в новото огнище вече гореше огън. Викове на въодушевление и учудване се понесоха из тълпата, когато тънките струйки дим се показаха от комина. Всички се струпаха на вратата, за да видят как огънят гори, без да изпълва стаята с дим. В техните очи идеята да се живее в къща, която не е вечно задимена, беше толкова впечатляваща, както и тази да се живее без постоянно капеща върху главите им вода. В случаите като днешния, когато освен дъжд имаше и вятър, ставаше най-лошо. Те проникваха направо през покритите с трева покриви.
Всички с ликуващи погледи гледаха как водата се стича по керемидите и нито капка дъжд не пада вътре в къщата. Ричард слезе от покрива в добро настроение. Беше свършил работата си, покривът не течеше, огнището дърпаше добре и всички бяха радостни от направеното за тях. Онези, които бяха помагали, се гордееха със свършеното, с наученото. Те развеждаха другите насам-натам и им показваха ентусиазирано най-големите тънкости в конструкцията.
Без да обръща внимание на зяпачите, Ричард спря само за да надене отново меча си, след което се отправи към центъра на селото, където под един от откритите навеси чакаха старейшините. Калан застана от лявата му страна, Савидлин от дясната, готови да се застъпят за него. Тълпата го изпрати с поглед, след което всички се обърнаха и със смях и викове тръгнаха между постройките. Ричард стисна зъби.
— Мислиш ли, че мечът ще ни потрябва? — попита тя.
Крачейки широко, той я погледна. Усмихна й се накриво. От мократа му, сплъстена коса капеше вода.
— Аз съм Търсачът.
Тя го погледна неодобрително.
— Ричард, не си играй с мен. Знаеш какво имам предвид.
Усмивката му се разшири.
— Надявам се, че той ще им напомня защо трябва да вземат правилното решение.
Дълбоко в стомаха си Калан имаше неприятното усещане, че изпуска нещата от контрол, че Ричард ще направи нещо ужасно, ако старейшините отхвърлят молбата му. Той работи здраво, от ранна утрин до късна вечер и през цялото време беше убеден, че ще ги спечели на своя страна. Повечето хора от селото вече бяха негови, но те нямаха глас. Калан се страхуваше, че той не е обмислил добре какво ще прави, ако отговорът бъде не.
Тофалар стоеше гордо изправен в центъра на капещата постройка. Падащият около него дъжд се плискаше в малки локвички на пода. Сурин, Калдус, Арбрин, Брегиндерин и Хаянлет се бяха подредили от двете му страни. Всеки от тях носеше кожата си от койот — нещо, което Калан знаеше, че правят само при официални случаи. Изглежда, цялото село беше навън. Хората се разполагаха около празното пространство, сядаха под покривите на откритите постройки, изпълваха прозорците, никой не работеше, всички очакваха да чуят как старейшините ще определят тяхното бъдеще.