Първото правило на магьосника
- Автор: Гудкайнд Терри
- Серия: Sword of Truth #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Кръстева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Първото правило на магьосника». Краткое содержание книги:
А истината е страшна и причинява болка. На Ричард, избрания Търсач, е поверен Мечът на истината.
Заедно с красивата и загадъчна Калан той трябва да се изправи срещу зловещите магии на Мрачния Рал, да спаси света от тежките проклятия, от ужасяващите чудовища (хора и зверове) и страшните сенки.
Загадки, чудеса, магии и мистерии се редуват в един завладяващ сюжет с непредсказуема развръзка.
— Идвах… да те посрещна… Исках да се приберем заедно — каза Дени, щом Калан взе главата й в скута си. — Настигна ме четворка. Съжалявам. Справих се с един от тях, Калан. Докоснах го. Справих се с единия. Би се гордяла с мен.
Изпаднала в шок, Калан държеше главата на Дени и я успокояваше, казвайки й, че всичко ще се оправи.
— Моля те, Калан… Дръпни роклята ми надолу — гласът й звучеше така, сякаш идваше от далечно място. Влажен и слаб. — Не мога да движа ръцете си.
Преодолявайки паниката си, Калан разбра защо. Ръцете на Дени бяха брутално счупени. Лежаха безполезни край тялото й, сгънати там, където не би трябвало. От едното й ухо течеше кръв. Калан дръпна върху сестра си онова, което беше останало от подгизналата й от кръв рокля, покривайки я, доколкото е възможно. Зави й се свят от ужас, когато си представи какво са правили с нея мъжете. Някакво чувство я душеше за гърлото и думите отказваха да излизат от него. Тя с усилие се удържа да не закрещи, страхувайки се да не изплаши още повече сестра си. Знаеше, че трябва в тези последни мигове да бъде силна и заради нея.
Дени прошепна името й, викайки я да се приближи.
— Направи го Мрачният Рал… не беше тук, но го направи той.
— Знам — каза Калан с цялата нежност, която можеше да събере. — Лежи си спокойно, всичко ще се оправи. — Калан знаеше, че това е лъжа, знаеше, че Дени няма да се оправи.
— Моля те, Калан — прошепна тя, — убий го. Спри тази лудост. Ще ми се да бях достатъчно силна. Убий го заради мен.
Калан усети гнева вътре в себе си. За първи път в живота си пожела да използва силата си, за да нарани някой, за да убие някой. Беше стигнала до ръба на някакво чувство, което никога досега не беше изпитвала. Неудържим гняв, сила, извираща от дълбините на душата й; страшна мощ, принадлежаща й по рождение. С треперещи пръсти тя погали обляната в кръв коса на Дени.
— Ще го направя — обеща й.
Дени се отпусна в ръцете й. Калан свали от врата си кожената връв с костта и я сложи на врата на сестра си.
— Искам да вземеш това. То ще ти помага и ще те пази.
— Благодаря ти, Калан — усмихна се тя, а от големите й очи закапаха сълзи, които се спуснаха надолу по бледите й бузи. — Но вече нищо не може да ме пази. Пази себе си. Не се оставяй да те хванат. На тях това им харесва. Толкова много ме болеше… а на тях им доставяше удоволствие. Присмиваха ми се.
Калан затвори очи, за да не вижда нечовешката болка на сестра си, залюля я в ръцете си и я целуна по челото.
— Помни ме, Калан. Помни колко много се забавлявахме заедно.
— Лоши спомени?
Калан рязко вдигна глава, изтръгната внезапно от мислите си. До нея беше застанал Пилето, приближил се безшумно, незабелязано. Тя кимна, отбягвайки погледа му.
— Моля те, прости ми, че проявих слабост — каза тя, покашляйки, докато пръстите й бършеха сълзите от очите й.
Той я погледна с меките си кафяви очи и леко приседна до нея на късата пейка.
— Не е слабост, дете, да бъдеш жертва.
Тя избърса носа си с опакото на ръката си и преглътна стона, който напираше в гърлото й.
Почувства се толкова самотна. Дени толкова й липсваше. Пилето нежно я обгърна с ръка през рамото и бързо, бащински я притисна към себе си.
— Мислех си за сестра ми, Дени. Тя бе убита по заповед на Мрачния Рал. Аз я открих… Издъхна в ръцете ми… Толкова много я бяха мъчили. Рал не е доволен просто да убива. Той иска да се наслаждава на това как хората се мъчат, преди да умрат.
Той кимна разбиращо.
— Макар да принадлежим към различни народи, ние причиняваме същите мъки. — Той избърса с палеца си една сълза от бузата й, после посегна към джоба си. — Дай си ръката.
Тя го направи, а той изсипа в дланта й няколко дребни зрънца. Оглеждайки небето, изсвири безшумно, от гърло, и малко след това на пръста му кацна дребничко, яркожълто птиче, което изпляска с крилца, преди да се приземи. Пилето приближи ръката си до тази на Калан, така че птичето да може да се покатери и да стигне зрънцата. Докато кълвеше от ръката й, Калан усещаше върху пръста си нежните му мънички крачета. Беше толкова ярко оцветено и красиво, че Калан се усмихна. Изпитото лице на Пилето също се разтегна в усмивка. Когато приключи с яденето, птичето поглади перушината си и без страх доволно се разположи в ръката й.
— Помислих си, че ще ти е приятно да видиш нещо мъничко и красиво сред цялата грозота.
— Благодаря ти — усмихна се тя.
— Искаш ли да го задържиш?
Калан спря поглед върху птичето, огледа ярките жълти пера, начина, по който то въртеше главата си, след което го хвърли във въздуха.