Първото правило на магьосника
- Автор: Гудкайнд Терри
- Серия: Sword of Truth #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Кръстева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Първото правило на магьосника». Краткое содержание книги:
А истината е страшна и причинява болка. На Ричард, избрания Търсач, е поверен Мечът на истината.
Заедно с красивата и загадъчна Калан той трябва да се изправи срещу зловещите магии на Мрачния Рал, да спаси света от тежките проклятия, от ужасяващите чудовища (хора и зверове) и страшните сенки.
Загадки, чудеса, магии и мистерии се редуват в един завладяващ сюжет с непредсказуема развръзка.
Калан се притесняваше какво ще стане, когато покривът бъде завършен, какво ще стане, ако старейшините откажат да провъзгласят Ричард за един от Калните. Не успя да склони Ричард да й обещае, че няма да им причини зло. Макар да не беше човек, който може да направи подобно нещо, той беше Търсачът. Пред него стояха по-важни задачи от живота на шепа хора. Много по-важни. Търсачът трябваше да има предвид това. И тя трябваше да го има предвид.
Калан нямаше представа дали убийството на последния от четворката е променило Ричард, дали го е направило по-суров. Щом човек се научи да убива, започва да преценява нещата по по-различен начин; става му по-лесно да убие отново. По този въпрос тя беше напълно наясно.
Калан силно желаеше той да не се бе връщал за нея в просеката; да не бе убивал онзи мъж. Нямаше сърце да му каже, че не беше нужно да го прави. Тя сама можеше да се справи. В края на краищата сам човек срещу нея не представляваше смъртна опасност. Ето защо Рал изпращаше след Изповедниците четворки: един, който да бъде докоснат от силата й, и още трима, които да убият докоснатия и Изповедника. Понякога оцеляваше само един от четиримата, но и той беше достатъчен, след като Изповедникът е изразходвал силата си. Но сам? Почти нямаше шанс да оцелее. Независимо от огромните му размери, тя беше по-бърза от него. Когато той замахна с меча, тя просто отскочи встрани. Преди да успее да замахне за втори път, тя щеше вече да го е докоснала и той щеше да е неин. Това щеше да е краят му.
Калан знаеше, че по никакъв начин никога няма да може да каже на Ричард, че не е било необходимо да убива. Онова, което утежняваше двойно нещата, беше, че бе убил заради нея, беше си помислил, че спасява живота й.
Калан знаеше, че по следите й вероятно вече е тръгнала друга четворка. Те бяха непреклонни. Мъжът, когото Ричард уби, знаеше, че ще умре, знаеше, че няма никакъв шанс сам срещу Изповедник, но въпреки всичко се беше изправил срещу нея. Те никога не се отказваха, не знаеха смисъла на онова, което вършеха, мислеха единствено за жертвата си, за нищо друго.
Онова, което правеха с Изповедниците, им харесваше.
Макар да се опита да не мисли за това, тя не можеше да не си спомни за Дени. Всеки път, когато се сещаше за четворките, не можеше да не си спомни какво направиха те с Дени.
Преди Калан да стане жена, майка й страдаше от ужасна болест, болест, която нито един лечител не бе способен да излекува. Тя без време и много бързо я погуби. Изповедниците бяха много задружна общност; ако един от тях биваше сполетян от беда, всички страдаха. Майката на Дени взе при себе си Калан и я утеши. Двете момичета, най-добри приятелки, бяха въодушевени от мисълта, че ще станат сестри, и така започнаха да се наричат една друга от този миг нататък; това помогна на Калан да преглътне по-лесно болката от загубата на майка си.
Дени беше крехко момиче, толкова крехко, колкото и майка й. Тя не притежаваше сила, каквато имаше Калан, и с времето Калан се превърна в неин защитник, пазеше я от ситуации, в които се изискваше повече сила, отколкото тя имаше в себе си. След използването на своята сила Калан можеше да я възстанови за час-два, докато на Дени понякога й трябваха дни.
В един съдбовен ден Калан беше далеч от къщи за известно време, за да приеме изповедта на един осъден на бесило убиец, мисия, която по принцип трябваше да изпълни Дени. Калан отиде вместо сестра си, защото искаше да й спести мъчителното задължение. Дени мразеше да приема изповеди. Понякога след изповед плачеше с дни. Никога не молеше Калан да отива вместо нея, не би го направила, но изражението на облекчение, което се изписваше на лицето й, щом Калан й казваше, че ще го направи вместо нея, беше достатъчно красноречиво. Калан също не обичаше да приема изповеди, но беше по-силна. Тя разбираше и приемаше, че силата й е в това да бъда Изповедник; това беше нейната същност, така че не й тежеше колкото на Дени. Калан винаги поставяше разума над чувствата си. И би свършила всяка мръсна работа, за да отмени Дени.
По пътя за в къщи тя чу тихи стенания, идващи от храсталака край пътя, стонове, издаващи нечовешка болка. За свой ужас откри Дени, която лежеше там захвърлена.