Жозеф Балзамо — бунтът на масоните
- Автор: Дюма Александр
- Серия: memoires d’un medecin #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Силвия Колева
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Жозеф Балзамо — бунтът на масоните». Краткое содержание книги:
А прозорците гледаха към булеварда и първи посрещаха изгряващото слънце.
И все пак именно по тази улица вечерта към девет часа, три четвърти час след посещението в „Сен Дьони“, мина бързо една карета.
Стените й бяха украсени с герба на граф Дьо Феникс. А що се отнася до самия граф, той яздеше на двадесет крачки пред каретата, яхнал Джерид, който развяваше опашка и поглъщаше горещия прашен въздух, който се носеше над паважа. В каретата със спуснати перденца Лоренца спеше върху възглавничките.
При шума на колелата вратата се отвори като по чудо и каретата, след като премина през мрака на улица „Сен Клод“, изчезна в двора на крепостта, която преди малко описахме. Вратата се затвори след нея.
Разбира се, такава тайнственост не беше необходима, защото нямаше никой, който да забележи как се завръща граф Дьо Феникс или пък да го смути с каквото и да било, дори ако беше донесъл в сандъците на каретата всичките съкровища на манастира от Сен Дьони.
А сега — няколко думи за вътрешността на къщата-крепост, с която е важно да запознаем нашия читател, защото имаме намерение да го водим там много пъти.
В двора, за който говорихме и чиято жилава трева непрекъснато подкопаваше паважа, опитвайки се да разцепи паветата, се виждаха вдясно конюшни, вляво — навеси, а в дъното — стълбище с двойни каменни стълби, всяка с по двадесет стъпала, което отвеждаше до една врата.
В долната си част къщата — или поне онова, което можеше да се види от нея — се състоеше от огромно преддверие, красива с луксозните си сребърни прибори, натрупани по лавиците, трапезария и най-после салон, който, изглежда, бе скоро обзаведен, вероятно за новите си наематели.
И в действителност в преддверието, до статуята на бога Харпократ142, който с пръст на устните препоръчваше мълчание (въплъщение на което беше самият той), имаше една малка вратичка, скрита в архитектурните орнаменти, която се отваряше с пружина. Тя водеше до една стълба в началото на широк коридор и по нея се стигаше до стаичка на височината на описания от нас първи етаж, която се осветяваше от два покрити с решетки прозореца, гледащи към вътрешния двор.
А този вътрешен двор всъщност скриваше от погледите втората част от къщата.
Човек напразно би търсил друг изход освен входа до стълбата: вероятно съществуваха и други, но не се виждаха.
Един прислужник германец на около двадесет и пет-тридесет години, единственият, когото виждаха да обикаля от много дни из обширната къща, затвори резето на входната врата и като отвори вратата на каретата (докато невъзмутимият кочияш вече разпрягаше конете), измъкна от нея спящата Лоренца и я отнесе на ръце чак до преддверието. Там той я постави върху покрита с червена покривка маса, като зави внимателно крака й с белия воал, който я обвиваше цялата.
После излезе, за да запали от фенерите на каретата един свещник със седем свещи и го внесе. Но през това време Лоренца беше изчезнала.
Всъщност граф Дьо Феникс, който беше влязъл след прислужника, на свой ред беше взел Лоренца на ръце. Беше я отнесъл през скритата врата и по тайната стълбичка в стаята с оръжията, след като грижливо беше затворил двете врати след себе си.
Веднъж озовал се там, той натисна с крайчеца на крака си една пружина, поставена в ъгъла на висока зидана камина. Веднага една врата (която не беше нищо друго, а плочата на камината) се хлъзна безшумно по две релси и графът, като мина под корниза на камината, изчезна, затваряйки с крак тайнствената врата, както я беше отворил.
От другата страна на камината той се озова пред друга стълба и след като изкачи петнадесет стъпала, покрити с кадифе от Утрехт, достигна до прага на стая, елегантно покрита с тапети от бял сатен на цветя в най-ярки багри, които бяха толкова добре изрисувани, че човек би могъл да ги вземе за истински.
Когато графът сложи Лоренца върху леглото, остана недоволен от трептящата светлина, извади сребърната кутия, която толкова беше разтревожила Жилбер, и в нея пламна огън, с който запали двата свещника с розови свещи върху камината.
Тогава се върна при Лоренца и като коленичи върху куп възглавнички на земята пред нея, каза:
— Лоренца!
При това провикване младата жена се изправи върху лакътя си, макар че очите й останаха затворени. Тя не отговори нищо.
— Лоренца — повтори той, — това вашият обикновен сън ли е или е хипнотичният?
— Хипнотичният — отвърна Лоренца.
— В такъв случай, ако ви разпитвам, ще можете ли да ми отговаряте?
— Мисля, че да.
Настана миг на мълчание, после граф Дьо Феникс продължи:
142
Харпократ — египетски бог на слънцето. Поради изобразяването му винаги с пръст на устните гърците погрешно са го сметнали за бог на мълчанието — бележка на френския издател