Жозеф Балзамо — бунтът на масоните

— Какъв демон съм аз, госпожо? — каза Балзамо, вдигайки рамене. — Веднъж завинаги оставете, моля ви, тези детински приумици, донесени от Рим, както и целия този куп абсурдни суеверия, които влачите след себе си след излизането ви от манастира.

Лоренца се хвърли към един от прозорците, дръпна пердетата и отвори прозореца. Протегнатата й ръка се опря в дебела желязна решетка с шипове, скрити под цветя, които не ги правеха по-малко опасни.

— Един затвор вместо друг — каза тя. — Предпочитам онзи, който води към небето, вместо този, който отвежда в ада.

И тя притисна нежните си юмручета върху металния корниз.

— Ако бяхте по-благоразумна, Лоренца, на вашия прозорец щеше да има цветя, а не решетки.

— Не бях ли благоразумна, когато ме затворихте в другия затвор на колела с онзи вампир, когото наричате Алтотас? Бях. И все пак вие не ме изпускахте из очи, все пак бях ваша пленница. Всеки път когато ме напускахте, вдъхвахте в мене този дух, който ме притежава и обладава и с който не мога да се преборя. Къде е този ужасен старец, който ме караше да умирам от страх? Тук, в някое ъгълче, нали? Да замълчим и двамата и ще чуем как излиза сякаш изпод земята неговият глас като на призрак?

— Имате въображение на дете, госпожо — каза Балзамо. — Алтотас, моят възпитател, моят приятел, моят втори баща, е безобиден старик, който никога не ви е виждал, никога не се е приближавал до вас или, ако ви е видял или се е приближил до вас, дори не ви е обърнал внимание, до такава степен той е обладан от своята работа.

— От своята работа ли? А каква е тази работа? Кажете.

— Той търси еликсира на живота, който всички будни умове са търсили в продължение на шест хиляди години.

— О, вие сте демони и двамата! — каза Лоренца, вдигайки ръце към небето. Заради измислицата, наречена от вас лудост, вие ме държите затворена?

— Хайде — каза Балзамо, без да се обиди и дори се усмихна доброжелателно, — мъчение ли е да живеете в такава удобна и елегантна стая?

— С решетки, с железни остриета от всички страни. Без въздух!

— Тези решетки са тук, за да пазят вашия живот, разбирате ли, Лоренца?

— О! — възкликна Лоренца. — Той ме унищожава бавно, а иска да вярвам, че мисли за моя живот!

Балзамо се приближи до младата жена и с приятелски жест поиска да я хване за ръка, но тя отстъпи сякаш я бе докоснала змия.

— Не ме докосвайте! — каза тя.

— Значи вие ме мразите, Лоренца?

— Питайте осъдения дали мрази палача си.

— Но все пак вие сте моя съпруга.

— Това е дяволското ви дело! Но аз съм римлянка — прошепна Лоренца — и един ден ще си отмъстя.

Балзамо нежно поклати глава.

— Нали не казвате това, за да ме уплашите, Лоренца? — попита я той, като се усмихна.

— О! — каза тя. — Не е престъпление да посочиш на обществото кои са враговете му, това е дълг.

— Ако ме обявявате за повелител на мъртвите и магьосник, аз не обиждам обществото, аз се изправям срещу Бога. Защо тогава Бог, за когото е достатъчно само да вдигне ръка, за да ме порази, досега не ме е наказал, а е оставил тази грижа на хората, които са слаби, безпомощни и грешни като мене?