Жозеф Балзамо — бунтът на масоните
- Автор: Дюма Александр
- Серия: memoires d’un medecin #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Силвия Колева
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Жозеф Балзамо — бунтът на масоните». Краткое содержание книги:
— Това е статуята на покойния крал. Пристигаме — каза Филип.
Слязоха по един стръмен наклон. Жилбер едва не падна под колелата.
— Ето, пристигнахме — каза Филип.
В това време се чуха гласовете на Ла Бри и на Никол и вратата се отвори. Тримата пътници потънаха в тъмен двор и вратата се затвори след тях.
Къщата, в която току-що изчезнаха тримата пътници, нямаше нищо забележително, но като минаваше край нея, каретата освети съседната къща и Жилбер можа да прочете: Отел Д’Арменонвил. Оставаше му само да запомни мястото.
Той стигна до най-близката пресечка, тази, по която се беше отдалечила каретата, и за голямо негово учудване видя там чешмичката, от която често пиеше вода. Той направи десетина крачки по една улица, успоредна на тази, по която беше вървял, и позна хлебарницата, от която си купуваше хляб.
Все още се съмняваше и се върна до ъгъла. На светлината на един далечен фенер можа да прочете върху плоча от бял камък двете думи, които беше прочел преди три дни, когато се връщаше от Мьодонската гора с Русо — „улица «Платриер»“.
И така, Андре живееше на сто крачки от него, по-близо, отколкото беше разстоянието от малката му стаичка до оградата на замъка в Таверне.
Жилбер стигна до къщата на Русо, като се надяваше, че връвчицата, с която се отваряше резето отвътре, не беше издърпана.
За Жилбер денят бе щастлив. От връвчицата се показваха няколко кончета, издърпа ги и вратата се отвори. Младежът намери стълбището пипнешком, изкачи го стъпало по стъпало, без да вдига шум, и най-сетне пипна с пръсти катинара на стаята си, върху който Русо любезно беше оставил ключа.
След десет минути умората надви грижите му и Жилбер заспа, изпълнен с нетърпение за утрешния ден.
54.
Павилионът
Слънцето биеше в очите на Жилбер още в пет часа сутринта и скоро го събуди. Той стана, обезпокоен, че е спал твърде много. Като човек, израснал на село, Жилбер прекрасно знаеше как да разбере колко е часът по движението на слънцето и по силата на лъчите му. Той отиде да погледне този свой часовник.
Слабата светлина, осветяваща едва-едва върховете на високите дървета, го успокои — мислеше, че е станал твърде късно, а всъщност беше твърде рано.
Жилбер се приготви до прозорчето, като си мислеше за събитието от предишната вечер, и изложи с наслада горящото си и натежало чело на свежия утринен бриз. После си спомни, че Андре беше настанена на една съседна улица, до Отел Д’Арменонвил, и се помъчи да отгатне в коя от всички къщи наоколо живееше тя.
„Да не би да е избрала необитаемия павилион в градината“ — се питаше Жилбер.
Нямаше място за съмнение. Предишната вечер Филип беше съобщил на баща си и на сестра си, че Ла Бри и Никол щяха да приготвят жилището. Значи този павилион беше тяхното жилище. Къщата на улица „Кок-Ерон“, в която бяха потънали пътниците и имаше градини зад улица „Платриер“.
Жилбер се беше дръпнал твърде бързо, защото внезапно се появи Никол. Може би, ако живееше например на първия етаж и ако през отворения прозорец зад него можеха да се забележат богати тапицерии и внушителни мебели, той би се страхувал по-малко да го видят. Мансардата на петия етаж обаче издаваше все още твърде ниското му социално положение, за да си позволи удоволствието да не се скрие. От друга страна, в този свят има винаги голямо значение да виждаш, без да могат да те видят.
Но Жилбер нямаше намерение да стои далеч от прозореца. Приближи се леко и крадешком погледна през него.
Втори прозорец, който се намираше на партера, точно над първия, току-що се беше отворил и една бяла фигура се появи на него. Това бе Андре в утринен пеньоар, тя търсеше упорито пантофката си, която току-що се бе изхлузила и търколила под един стол.
Всеки път щом видеше Андре, Жилбер напразно се кълнеше, че ще си изгради преграда от своята омраза, вместо да се отдаде на любовта си, и всеки път резултатът бе един и същ. Жилбер бе принуден да се облегне на стената, сърцето му биеше сякаш щеше да изхвръкне, а туптенето му караше кръвта да кипи по цялото му тяло.
Малко по малко младежът се успокои и поразмисли. Целта му беше, както казахме, да вижда, без да го виждат. Той взе една от роклите на Терез и с помощта на една карфица я закачи на въжето, което пресичаше прозореца по цялата му дължина. Зад това подобие на перде той можеше да наблюдава Андре, без да се страхува, че ще бъде видян.
Андре постъпи като Никол — тя протегна нагоре хубавите си бели ръце, от което за миг пеньоарът се разтвори; после се наведе през прозореца, за да разгледа на воля градините наоколо.
Отвсякъде дърветата й хвърляха своите сенки, отвсякъде беше заобиколена със зеленина.