Жозеф Балзамо — бунтът на масоните

Понеже господин Дьо Таверне разполагаше с дворцова карета, тя го очакваше встрани. Той се качи в нея с Андре и Филип и вратата се затвори след тях.

— Приятелю — каза Филип на лакея, който затваряше вратичката, — качете се на седалката при кочияша.

— И защо, защо? — попита баронът.

— Защото клетият човек е на крака от сутринта и сигурно е уморен — отвърна Филип.

Баронът измърмори няколко думи, които Жилбер не можа да чуе. Лакеят се качи при кочияша. Жилбер се приближи. В мига, когато каретата щеше да потегли, забелязаха, че се е откачил един от ремъците й. Кочияшът слезе и каретата за миг остана неподвижна.

— Много е късно — продума баронът.

— Ужасно съм уморена — прошепна Андре. — Ще намерим ли поне къде да спим?

— Надявам се — каза Филип. — Изпратих Никол и Ла Бри направо от Соасон за Париж. Дадох им писмо за един мой приятел, като го натоварих да запази един малък павилион, в който майка му и сестра му са живели миналата година. Жилището не е луксозно, но е удобно. Вие няма да устройвате приеми, а само ще изчакате.

— Бога ми — каза баронът, — все ще е по-добро от Таверне.

— За нещастие — да, татко — каза Филип, като се усмихваше тъжно.

— Хайде, това е като хубав сън, да не бързаме да се събуждаме. Филип, даде ли адреса на кочияша?

Жилбер се вслуша с безпокойство.

— Да, татко — отговори Филип.

Жилбер, който бе чул всичко, за миг изпита надеждата, че ще чуе и адреса. „Няма значение — каза си той, — ще ги проследя. Оттук до Париж има само една левга.“

Ремъкът беше закачен и щом кочияшът се покачи върху капрата, каретата потегли. Но кралските коне вървят бързо, когато не е в кортеж, и то толкова бързо, че напомниха на клетия Жилбер пътя към Ла Шосе, неговото припадане и безсилие.

Той направи усилие и достигна до задното стъпало, освободено от лакея. Уморен, Жилбер се вкопчи в него, седна и продължи с тях.

Почти веднага му дойде наум мисълта, че се беше качил зад Андре, с други думи, заемаше мястото на един лакей. „О, не — помисли несломимият младеж — няма да кажат, че не съм се борил докрай — краката ми са уморени, но не и ръцете!“

И като се хвана с две ръце за стъпалото, върху което беше стъпил с върха на обувките си, той се напъха под седалките и въпреки друсането и клатушкането успя да се задържи в това трудно положение благодарение на силните си ръце, вместо да се предаде.

А после той се замисли, че Париж е голям и че щеше да се изгуби — понеже не го познаваше — докато баронът, синът му и дъщеря му щяха да се оттеглят в къщата, избрана от Филип.

За щастие беше почти полунощ, а слънцето изгряваше в три и половина часа сутринта. Като размишляваше за всичко това, Жилбер забеляза, че прекосяваха голям площад, в средата на който се издигаше конна статуя.

„Я виж, човек би казал, че това е «Плас де Виктоар»“ — каза си той, едновременно радостен и учуден. Колата зави и Андре показа глава през вратичката.