Жозеф Балзамо — бунтът на масоните

— Лоренца! Лоренца! — промълви той. — Моля те…

— Аз съм твоя жена, а не твоя дъщеря! Обичай ме, както съпругът обича жена си, а не както ме обичаше баща ми.

— Лоренца — каза Балзамо, цял треперещ от желание, — не искай това, моля те, не искай друга любов освен онази, която мога да ти дам.

— Тогава — провикна се младата жена, като вдигна отчаяните си ръце към небето, — това не е любов, не е любов!

— О, напротив… Това е любов — чиста и свята, каквато човек дължи на една девица.

С едно внезапно движение младата жена разпусна черната си коса, сплетена на дълги плитки. Ръката й, бяла и неспокойна, се насочи заплашително към графа.

— О! Какво означава всичко това? — каза тя с рязък и отчаян глас. — И защо ме накара да изоставя родината си, името си, семейството си, всичко — включително и Бога! Разбираш ли? Защо направи всичко това? За да ме наричаш девицата Лоренца ли?

Балзамо въздъхна на свой ред, смазан от огромната болка на тази жена със съкрушено сърце.

— Уви — каза той. — Вината е твоя или по-скоро на Бога. Защо ли Господ е направил от тебе ангел с непогрешим поглед, с помощта на когото аз ще подчиня света? Защо четеш във всички сърца през материалната им обвивка както се чете страница през стъкло? Ти си ангел на чистотата, Лоренца! Ти си най-чистият диамант. Непорочна, ти си пророчица, скъпа ми Лоренца. Ако станеш жена, ще бъдеш обикновен човек.

— Ти не предпочиташ моята любов, така ли? — извика Лоренца гневно. — Не предпочиташ любовта ми пред всички твои мечти и химери, които преследваш? И ти ме обричаш на непорочност като монахиня, като непрекъснато ме изкушаваш с непреодолимото си страстно привличане? Ах, Жозеф, Жозеф, казвам ти, че това, което вършиш, е престъпление.

— Не изричай богохулни думи, моя Лоренца — провикна се Балзамо, — защото и аз страдам като тебе. Моля те, погледни в сърцето ми и тогава пак кажи, че не те обичам.

— О! Пак тези амбиции, Балзамо! — прошепна младата жена. — Ще ти дадат ли те това, което може да ти даде любовта ми?

На свой ред объркан, Балзамо отпусна главата си върху гърдите на Лоренца.

— О, да — провикна се тя, — виждам най-сетне, че ме обичаш повече от амбицията си, повече от могъществото си, повече от надеждите си. О! Най-после! Ти ме обичаш, както аз те обичам.

Балзамо се опита да прогони опиянението, което започваше да замъглява разума му. Но неговото усилие беше напразно.

— О, щом ме обичаш толкова — каза той, — пощади ме.

Лоренца вече не го слушаше, тя го прегърна здраво и го притаена към себе си като със стоманено въже.

— Ще те обичам, както та поискаш — като сестра или жена, като девица или съпруга, но целуни ме само веднъж!

Балзамо беше покорен, победен, смазан от толкова любов, той нямаше сили да се противи повече и с жадни очи, задъхан, се приближаваше към Лоренца, привлечен като желязото от магнита. И тъкмо когато устните му почти докосваха устните на младата жена, разумът му се възвърна.