Жозеф Балзамо — бунтът на масоните

— Какво, по дяволите, правите тук, господине? — провикна се философът със смръщени вежди, гневно лице и с изпитателен поглед върху роклята на жена си.

Жилбер се опита да отклони вниманието на Русо от капандурата.

— Нищо, господине, абсолютно нищо — каза той.

— Нищо ли… Тогава защо се криехте зад тази рокля?

— Слънцето ми блестеше.

— Стаята гледа на запад, а слънцето ви блести в очите, когато изгрява. Вие лъжете и се страхувате — каза Русо. — А това означава, че сте вършели нещо лошо.

И като резултат от тази убийствена логика, която смазваше Жилбер, Русо застана право пред прозореца.

Воден от едно съвсем естествено чувство, за да има нужда то да бъде обяснявано, Жилбер — който до този момент се страхуваше да не го забележат на прозореца — се втурна към него, щом там застана Русо.

— Аха! — каза последният с тон, който смрази Жилбер. — Някой сега живее в павилиона.

Жилбер не пророни нито дума.

— И то хора — продължи мрачно философът, — които познават къщата ми, защото я показват.

Жилбер, който разбра, че се е приближил твърде много, се отдръпна.

Нито движението, нито причината, която го предизвика, убягнаха на Русо — той разбра, че Жилбер трепереше от страх да не го забележат.

— Не — каза той, като сграбчи младежа за китката, — не, млади приятелю. Там долу кроят нещо — показват с пръст вашата мансарда, бъдете така добър да застанете там, ако обичате.

И той го отведе срещу прозореца — с открито и осветено от слънцето лице.

— О, не, господине, милост! — провикна се Жилбер, като се огъваше, за да се изплъзне.

Но за да се измъкне — нещо лесно за млад и гъвкав човек като Жилбер — трябваше да влезе в схватка със своя бог и уважението го спираше.

— Вие познавате тези жени — каза Русо — и те също ви познават.

— Господин Русо, случвало ви се е понякога да имате тайни в живота си, нали? Хайде, проявете уважение към моята тайна.

— Господине — каза той, — съжалявам за отношението си към вас, но опитът ме е направил суров, животът ми премина в разочарования — бях предаден от всички и тормозен от всички. Вие знаете, че аз съм един от онези известни клетници, които правителствата нареждат сред презрените в обществото. В подобно положение е позволено човек да бъде подозрителен. С други думи, за мене вие сте подозрителен и ще напуснете дома ми.

Жилбер не очакваше такъв край. Гонеха го! Той стисна юмруци и през очите му мина светкавица, която накара Русо да потрепери. Но този блясък в очите му не трая дълго. Жилбер размисли, че ако си тръгне, ще се прости с нежното щастие да вижда Андре във всеки час на деня, при това щеше да изгуби приятелството на Русо — това означаваше едновременно нещастие и срам. Той преглътна дивата си гордост и като сплете ръце, каза:

— Господине, изслушайте ме, една дума, само една дума.

— Аз съм безмилостен — отвърна Русо.

— Господине, това не са ваши неприятели, тези две млади момичета са госпожица Андре и Никол.