Отвъд залеза (Животът и любовите на Морийн Джонсън(Мемоари на една леко нередовна жена))
- Автор: Хайнлайн Роберт Энсон
- Серия: История на бъдещето #27
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Отвъд залеза (Животът и любовите на Морийн Джонсън(Мемоари на една леко нередовна жена))». Краткое содержание книги:
— Доктор Ищар казва, че е жалко, че само веднъж си приела да имаш дете от друг баща. Тя се надява да родиш още много-много деца — всичките от различни бащи. Иска да каже, след като те подмладят.
— След това — повторих аз. — Но го чакам с нетърпение. Джъстин, носиш ли ми книгата?
Книгата беше озаглавена „Животите на Лазарус Лонг“ с подзаглавие „Животите на висшия член на Хауардовите семейства (Удроу Уилсън Смит — Лазарус Лонг — ефрейтор Тед Бронсън — много други имена) — най-старият от човешката раса…“.
Не припаднах. Вместо това аха-аха да получа оргазъм. Ищар, донякъде запозната с обичаите на времето и мястото, откъдето идвах, се беше поколебала да ми съобщи, че любовникът ми от 1918 г. всъщност ми е син. Но тя не можеше да знае, че никога не се бях чувствала ограничена от идеите на моя род и че идеята за кръвосмешението ме притеснява, колкото и някой котарак. И наистина, най-голямото разочарование в живота ми беше моята неспособност да накарам баща ми да приеме онова, което толкова желаех да му дам — от деня на първата ми менструация до деня, в който го загубих.
Все още нищо не съм успяла да направя с разкритието на Лизи Борден, че градът, в който се намирам, е Канзас сити. Или по-точно една от неговите пермутации. Според мене не съм в някоя от вселените, патрулирани от Корпуса на времето, макар че не мога да бъда сигурна. Досега онова, което съм видяла от града, е онова, което се вижда от балкона на ложата на Комитета за естетично изтриване.
Да, географията си е тази. На север оттук, на около петнайсет километра, е острият завой на река Мисури.
По средата се издига високата кула на Военния мемориал, която не може да се сбърка с нищо… но в тази вселена това не е военен мемориал; това е Свещеният фалос на Великия осеменител.
Единственият път, когато съм излизала тук на открито, беше нощта на Фиеста де Каролита… и тогава видях само големия парк, където се провеждаше фиестата (парка „Суопи“?) с много огньове и фойерверки, с безброй маскирани и нашарени тела и най-невероятния групов секс, за който съм чувала — дори и Рио не можеше да се мери с това. И сборище на вещици, но такова можете да видите навсякъде, ако вдигнете Знака и знаете Думата (и мене ме бяха примамили през 1976 г. в Санта Фе на ритуала Уика).
Ала е доста забавно да наблюдаваш нещо подобно да става пред хора през единствената нощ на годината, когато на никой няма да му направи впечатление, че си облечен като за вещерско сборище, а странното поведение си е нормата на деня. Ама че номер!
Би ли могла това да е собствената ми времева линия — от времето на управлението на Пророците? (XXI век горе-долу…) фактът, че знаят за Санта Каролита, прибавя известна допустимост към идеята, но това не съвпада много добре с никакви документи, които бях чела за Америка от времето на Пророците. Доколкото знам, Времевият корпус не поддържа офис в Канзас сити през XXI век по втора времева линия.
Ако можех да си наема хеликоптер и пилот, щях да претърся на осемдесет километра южно оттук и да се опитам да намеря Тийбс, където съм се родила. Ако го откриех, това щеше да ме свърже с реалността. Ако не го намерех, това би ми подсказало, че след малко някакви припрени медицински сестри ще ме изкарат от усмирителната риза и ще ме нахранят.
Ех, ако имах пари. Ако можех да се измъкна от тези вампири. Ако не ме беше страх от прокторите на Върховния епископ. Ако не си мислех, че щом се опитам да избягам, ще ми съдерат задника от стрелба.
Лизи беше обещала да ми купи каишка и нашийник за Пиксел. Не за да го разхождам на каишка (невъзможно!), а за да отнесе съобщението. Онзи канап, дето го бях вързала на врата му последния път, очевидно не вършеше работа. Може и да е разкъсал листчето или да е скъсал канапа.
Ищар определи време от седемнайсет месеца след пристигането ми в Буундок за среща с хората, които имаха нещо общо със спасяването ми през 1982 г.: Теодор-Лазарус-Удроу (налага се да мисля за него като за три лица в едно — нещо като Троицата), неговите сестри клонинги Лапис Лазули и Лорелай Лий, Елизабет Андрю Джаксън Либи Лонг, Зеб и Дийти Картър, Хилда Мей и Джейкъб Бъроуз и два разумни компютъра, които управляваха кораби — Веселият измамник и Дора. Ищар беше уверила Хилда и мене, че седемнайсет месеца са достатъчни, за да ме направят отново млада.
Ищар ме обяви за готова само след петнайсет месеца. Не мога да ви дам подробности около подмладяването ми, защото по онова време представа си нямах за тях — не и преди да ме приемат за стажант-техник години по-късно. Преди това се бях превърнала в буундокския еквивалент на военна медицинска сестра и доктор по медицина. В болницата на медицинската школа и в клиниката по подмладяване използват един наркотик, който се казва „Лета“ и им позволява да творят с пациентите си ужасии, които после не се помнят. Така че нямам спомен за лошите дни от подмладяването си, а само за приятните, мързеливи дни, по време на които четях мемоарите на Теодор, редактирани от Джъстин… и забелязах автентичния подход на Уди: разказвачът лъжеше винаги, когато му се прииска.