Приключенията на добрия войник Швейк през Световната война

— Няма да го чистя, господин полковник.

— Kruzifurken368, вие ще чистите не един, а сто нужника.

— Господин полковник, аз няма да чистя нито сто, нито един нужник.

В същия дух ние продължихме по-нататък: „Ще чистите ли?“ — „Няма да чистя.“ Нужниците хвърчаха наляво и надясно, като че ли това беше някаква детска скоропоговорка от Павла Моудра369. Полковникът тичаше из канцеларията като побъркан, най-после седна и каза: „Размислете добре, ще ви предам на дивизионния съд за неподчинение. Недейте си мисли, че ще бъдете първият школник, разстрелян през тази война. В Сърбия ние обесихме двама школника от десета рота, а един от девета го застреляхме като куче. И защо? Заради ината им. Двамата, конто ги обесихме, не се решаваха да промушат жената и момчето на един шумкар при Шабац, а школникът от девета рота беше застрелян, защото не искаше да върви напред и се оправдаваше с това, че му били отекли краката и че бял дюстабанлия. Е, ще изчистите ли нужника, или не?“

— Съвсем не, господин полковник…

Полковият ме погледна и каза:

— Я слушайте, вие да не сте славянофил?

— Съвсем не, господин полковник.

След това ме изведоха и ми съобщиха, че ме обвиняват в неподчинение.

— Най-добре ще направиш — каза Швейк — отсега нататък да се правиш на идиот. Когато лежах в гарнизонния, там имаше и един много умен човек, образован, учител в търговско училище. Той беше дезертирал от фронта. Канеха се да го съдят с големи церемонии и да го обесят за назидание, но той се измъкна много просто от цялата работа. Започна да се преструва на наследствено обременен. Когато щабният лекар взе да го преглежда, той заяви, че не е дезертирал, но че още от дете обича да пътува, винаги копнеел да изчезне някъде надалече. Веднъж се бил събудил в Хамбург, друг път в Лондон, без да знае изобщо как е попаднал там. Баща му бил алкохолик и се самоубил преди раждането му, майка му била проститутка, пиянствувала и умряла от делириум тременс. По-малката му сестра се била удавила, по-голямата се биха хвърлила от влака, брат му скочил от железопътния мост на Вишехрад, дядо му пък убил жена си, полял се с газ и се запалил, втората му баба участвувала в циганска скитническа банда и се отровила в затвора с кибрит, единият му братовчед бил осъждан няколко пъти за подпалвачество и най-после в Картоузи370 прерязал вратните си жили със стъкло, братовчедка му по бащина линия се хвърлила във Виена от шестия етаж. Той самият бил с много занемарено възпитание и до десетгодишна възраст не можел да говори, понеже веднъж, когато бил на шест месеца и го повивали на масата, майка му излязла за малко, а котката го смъкнала от масата и той при падането ударил главата си. От време на време имал силно главоболие и в такива моменти не знаел какво прави. В такова състояние той напуснал фронта и отишъл в Прага. Дошъл на себе си едва когато в „При лекетата“ го арестувала военната полиция. Ех, да бяхте видели с каква готовност го освободиха от военна служба. А петимата клинчари, които лежаха заедно с него в килията, си записаха за всеки случай на едно късче хартия следното: