Сага за Австралия
- Автор: Маккалоу Колин
- Год: 2001
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Сага за Австралия». Краткое содержание книги:
Британската корона е решена да осъществи най-големия си човешки експеримент — да превърне в място за заточение един далечен и непознат дотогава континент — Австралия. Новата колония се заселва с каторжници, размирници, политикани и несретници. Отделени с един океан разстояние от родината, там те биха могли да преживяват, без да представляват опасност за империята.
Пътят на Морган…
Загубил жена и деца, Ричард Морган попада по донос в лапите на английското правосъдие и е осъден на седем години каторга. Любов и омраза, доблест и чест, борба за оцеляване — такъв е пътят на Морган в „Сага за Австралия“.
На двайсети май, докато „Александър“ пореше огромните вълни и проливния дъжд, започнаха да извеждат каторжниците на малки групички на палубата, за да им свалят оковите от краката. Първи качиха болните, сред които включиха дори Айк Роджърс, който бе толкова зле, че корабният лекар Балмейн взе да му дава по два пъти на ден чаша силно вино от Мадейра.
Когато дойде редът и на Ричард, той се качи горе и видя, че се е извила буря — от кораба не се виждаше нищо друго, освен няколко метра от океана, забулен с бяла пелена, валеше като из ведро. Някой тикна Ричард на палубата, така че той се пльосна с изпружени крака. Двама от пехотинците седнаха един до друг на столчета, единият приплъзна под халката на веригата широк ковашки резец, а другият стовари отгоре върху подвития му край чука. Болката беше неописуема, защото силата на удара се предаде и върху крака, но Ричард дори не трепна. Подложи лице под дъжда и го остави да се стича на мощни струи по кожата му, а освободеният му дух се зарея нагоре към сивите дрипи на облаците. Още един неописуемо болезнен удар, и другият му крак също се освободи от оковите, а Ричард — замаян, мокър до кости — се почувства неописуемо, блажено щастлив.
Някой — и той не разбра кой — му подаде ръка и му помогна да се изправи. Ричард се дръпна да не пречи и усети, че му се завива свят и че е лек като перце: изведнъж би даде сметка, че веригите, с които е бил окован цели две години и девет месеца, вече ги няма.
Щом се върна в затвора, се разтрепери като листо, смъкна подгизналите дрехи, изстиска ги, така че чистата сладостна дъждовна вода да се стече във филтъра от шуплест камък, метна ги да се сушат на въжето, прихванато за бъчвата с морска вода и за един от бимсовете, избърса си с парцал тялото и си облече набързо нови дрехи. Божичко, какъв ден! Сякаш бележеше някакъв поврат в живота му.
Оная вечер, докато лежеше до петимата мъже, не по-малко щастливи от него, а „Александър“ пореше вълните в Бискайския залив и се отдалечаваше все повече от Англия, Ричард написа наум писмо на човек, който съчетаваше мъничко от баща му, малко от Джем Тисълтуейт, много от братовчеда Джеймс — аптекаря, и целия Уилям Хенри.
„Не знам как да ти опиша какъв човек съм станал, нито дори какви промени съм претърпял. Станах друг не заради затвора, не заради лишенията, униженията, жестокостта, падението. Смятам, че човекът, в който се превърнах, винаги се е спотайвал вътре в мен и само е чакал сгоден случай, за да стане господар на душата ми. Зарекох се да оцелея, а ето че отдавна не ме интересува дали ще успея. Сякаш усещам някакво предначертание, мощен спазъм на воля, много по-висша от моята. Повелителят на душата ми, сиреч аз, заедно с Оногова, който стои неизразимо по-високо от мен, сякаш ме е откъснал бавно и безвъзвратно от всички и всичко, което съм познавал, което съм обичал и искал, което съм бил. Везните, на които се държи животът ми, клюмнаха в друга посока. Аз не съм пеперуда, точно както не съм и червей. Ала как иначе да обясня онова, което ми се случи? Мога да го оприлича единствено на метаморфоза, на пълно преображение. Вътре в ума, вътре в душата ми. Човекът, появил се впоследствие, не е по-велик, по-стойностен, по-чист или по-добър. Той просто е различен.
През последните две години и девет месеца четох ли, четох в захлас и това само по себе си вече ме промени. Макар и да бях окован във вериги, макар да бях най-презрян сред презрените, пак имах привилегията да разбера какво мислят мъже, в сравнение с които не съм нищо повече от мъничка прашинка. И докато се хранех с плодовете на техния ум, си отгледах и свои. Ако не го бях сторил, сега нямаше да виждам онова, което виждам, и нямаше да доловя промяната.
Шекспир е казал: «Утре, утре, утре със ситни стъпчици от ден на ден напредва, додето стигне сричката последна на времената идни, а всички наши вчера какво са те, освен светлик по пътя, по който глупецът към смъртта отива.» Как бих могъл да го изразя по-добре? Макар че аз не съм Макбет и влагам друг смисъл, все пак бих искал да ти кажа, че… Вчера бях глупец, към смъртта поел. А днес не знача нищо. Ала откак разбрах, че тази могъща и необратима промяна може да се случи заради два удара с чука насред безкрайното море, знам, че утре, утре човекът, който съм, ще продължи нататък.
Драги ми приятели — кръв от моята кръв, скъпи синко, когото обичам повече от всичко на тоя и на всички светове, — аз не ще се върна никога у дома. Проумях го в мига, когато оковите ми паднаха. По някакъв неуловим начин тъкмо вие ми вдъхнахте силата, която съм длъжен да отнеса на място, за чието съществуване дори и не подозирахме, за да правя там и аз не знам какво, само знам, че трябва да го правя. Не като цар, не като господар, не дори като свободен гражданин. Струва ми се, че и когато умра, пак няма да зная какво трябва да правя, въпреки това обаче ще съм го направил. За мен това е загадка, огромна загадка, в която дори не дръзвам да надзърна. Но ако успея, то ще е благодарение на вас.