Островът на изкушението
- Автор: Фокс Виктория
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветелина Тенекеджиева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Островът на изкушението». Краткое содержание книги:
Двамата се спогледаха усмихнати, преливайки от любов към новия живот помежду им. Усмивката на Лори прерасна в звънлив смях, а с него заседналата в гърлото й буца се пръсна на зрънца облекчение.
Прибра се вкъщи на свечеряване. Лексусът на Максимо беше паркиран във входната алея наравно с друга кола, която не разпозна.
— Макс? — Лампите в коридора бяха изключени и единствената светлина идваше откъм всекидневната. Извади Омар от количката и тръгна към стаята.
Максимо седеше на дивана с някаква жена. Изправи се, когато Лори влезе, сякаш го бяха спипали в крачка, макар че ако се съдеше по външния вид на непознатата, посещението й беше с официална цел. Гостенката имаше тъмнокестенява коса и беше кръстосала елегантно колене в тясната си виненочервена пола.
Панически страх последва първоначалния шок на Лори.
Ребека Щутгарт.
Жената, авторка на гнусните писъмца. Тук, в дома й.
— Какво става тук? — попита студено Лори.
Очите на Ребека отскочиха към Омар и по лицето й незабавно се изписаха нежност и желание, а в главата на Лори наедря мисълта: „Тази иска бебето ми. Иска да ми отнеме бебето.“
— Каква работа имаш в дома ми?
Омар се разплака.
— Трябва да поговорим. — Ребека стана от дивана. Погледът й непрестанно се връщаше на бебето и Лори го притисна още по-силно към себе си. В паметта й изплува споменът за тъжното признание на Жан.
„Двамата с Ребека от години се мъчим да си направим дете… Не мога да имам деца…“
Думите излетяха от устата й, преди да е имала шанс да ги обмисли.
— Настоявам да напуснеш къщата ми. Не те искам тук.
Максимо се намеси, изумен от изблика й на гняв.
— Скъпа, не постъпваш ли малко…?
— Как? Майчински? Нямаш представа на какво е способна тази жена. Не искам да припарва до сина ми. — Лори отстъпи назад, опитвайки се да успокои разплаканото бебе. — Изпраща ми писма. Страховити, ужасяващи писма.
Ребека свъси вежди.
— Не знам за какво говориш.
— Не се прави на невинна. Знам, че си ти.
— В какво ме обвиняваш?
— Излизай. И да не си помислила да се връщаш.
— Няма да изляза, докато не ме изслушаш.
Лори подаде пищящото дете на Максимо.
— Занеси го горе — нареди му, преценявайки, че той е по-малкият от двата дявола. — И ми обещай, че няма да го оставяш сам дори за секунда.
Още щом Максимо тръгна по стълбището, Лори се обърна настървено към жената.
— Каквото имаш да казваш, Ребека, казвай го по-бързо. След това те искам надалеч от мен и сина ми.
Ребека й отвърна със същия войнствен тон.
— Лори, знам, че Омар е негов син.
— Сериозно ли си въобразяваше, че няма да разпозная чертите му? Омъжена съм за него от десет години — хиляди пъти съм си представяла как би изглеждало детето му. И то с такива подробности, че в момента, в който видях момченцето ти, разбрах без капка съмнение, че е на Жан.
Лори беше преспала с женен мъж. За пръв път ставаше съпричастен свидетел на опустошителните последици от егоизма й. Седна на дивана с пораженска вялост.
— Съжалявам за постъпката си — заяви дрезгаво. — Грешно беше от моя страна. Повярвай ми, вече съм се убедила.
Извинението й беше последното, най-тежко доказателство, самопризнанието, което потуши и последната искрица надежда в душата на Ребека, а това я съсипа. Сведе глава и шийните й прешлени изпъкнаха по-бели от крайбрежни камъчета.
— Нали знаеш, че двамата с него не можехме да имаме дете? — Изкиска се напрегнато, безрадостно. — Казах му, че причината е в него. Уверявах го, че той е дефектният, не аз. Пълна лъжа. Жан е способен да остави наследство, както сама си се убедила вече.
Лори не отвърна. В съзнанието й се задвижваха неразработени зъбни колела и бавно, стържейки набираха скорост.
— Затова не знае за съществуването на Омар — продължи сериозно Ребека. — В очите на Жан това е физически невъзможно.
Фактите започваха да улягат в ума й като гъста мъгла във влажно утро.
— Излъгала си го?
— Усещах, че го губя. — Гласът на по-възрастната жена прозвуча сопнато, отбранително. — Изплъзваше се пред очите ми. Хайде, Лори, не може да не си го изпитвала. Коварно отмъщение беше, признавам си. Но не беше редно само аз да страдам. С какво го бях заслужила? Затова го стоварих на неговата глава. Оплитах историята лъжа след лъжа, докато накрая стана невъзможно да я разплета. — Вдигна поглед. — Той си мисли, че Максимо е баща на детето ти, Лори. И защо не?