Кралство на пепелта
- Автор: Маас Сара Дж.
- Серия: Стъкленият трон #7
- Год: 2019
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт
- ISBN: 9789542722755
- Переводчик: Цветелина Тенекеджиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Кралство на пепелта». Краткое содержание книги:
Живяла някога в земя отдавна изпепелена една принцеса млада, готова за кралството си да умре...
Елин се е заклела да спаси народа си – но това ще ? струва скъпо. Заключена в железен ковчег от кралицата на елфите, тя трябва да впрегне цялата си воля, за да понесе месеците мъчения. Елин осъзнава, че ако Майев я пречупи, всички, които обича, ще бъдат обречени. Но решимостта ? започва да я напуска с всеки изминал ден…
Последната битка е започнала…
Нишките на съдбата се преплитат за сетен път в битката за спасението на Ерилея. Някои връзки ще се заздравят, докато други ще бъдат прекъснати. Врагове и приятели застават рамо до рамо във финалната битка за съдбата на един континент и обещанието за един по-добър свят.
По лицето ѝ нямаше нито страх, нито жалост. Факлите и лагерните огньове наоколо позлатяваха черната ѝ коса. От всички тях тя прие новината най-спокойно и застана пред бюрото в шатрата, като че бе родена на бойното поле.
- Не знаех - процеди Лоркан с напрегнат глас.
Елида разбра за какво говори.
- Имаме си по-големи грижи.
Той пристъпи към нея.
- Не знаех - повтори.
Тя килна глава назад да огледа лицето му и сви устни. Някакъв мускул затрепка по долната ѝ челюст.
- И очакваш да ти дам опрощение заради това?
- Служих ѝ почти петстотин години. Петстотин години... и просто я приемах за безсмъртна и студена.
- Звучи ми като определение на Валгите.
Той оголи зъби.
- Поживей цяла вечност и виж как ще ти се отрази, милейди.
- Не разбирам защо си толкова изненадан. Обичал си я, въпреки че е била безсмъртна и студена. Би трябвало да си свикнал с тези нейни черти. Какво значение има как я наричат?
- Не съм я обичал.
- Определено се държеше като влюбен.
Лоркан изръмжа:
- Защо постоянно се връщаш на този въпрос, Елида? Защо само с това не съумяваш да се примириш?
- Защото се мъча да разбера как е възможно да обикнеш чудовище.
- Защо?
Той навлезе в личния ѝ периметър. Елида не отстъпи и с крачка.
Но очите ѝ горяха, когато изсъска:
- Защото ще ми помогне да разбера как аз можах да обикна чудовище.
Гласът ѝ пресекна на последните думи и Лоркан застина, докато изреченото се уталожваше и у двама им. Никой никога досега... никой...
- Болест ли е? - продължи тя. - Нещо не ти е наред ли?
- Елида - поде дрезгаво Лоркан.
И се осмели да посегне към нея.
Тя му се изплъзна.
- Ако си въобразяваш, че само защото си положил кръвната клетва пред Елин има някаква надежда за двама ни, жестоко се лъжеш. Ти си безсмъртен, аз съм човек. Да не забравяме тази подробност.
Лоркан едва не изтръпна от думите ѝ, от страховитата истина в тях. Той беше на пет века. Трябваше да се отдръпне - не биваше да се вживява толкова. И все пак се озъби насреща ѝ:
- Ревнуваш. Това те разяжда всъщност.
Елида се изсмя грубо и язвително. За пръв път я чуваше да се смее така.
- Ревнувам? От какво? От демона, на който си подлизурствал? - Тя изопна рамене. Вълна в апогея си, преди да се разбие в брега. - Мога само да ѝ завиждам, Лоркан, че поне тя се е отървала от теб.
Лоркан се ненавиждаше, задето думите го блъскаха като юмруци. Задето гардът му срещу нея бе паднал отдавна.
- Съжалявам - каза ѝ. - За всичко, Елида.
Ето, изрече го на глас.
- Съжалявам - повтори.
Лицето на Елида обаче не се стопли.
- Не ме е грижа - рече и се завъртя на пета. - И не ме е грижа дали утре ще си тръгнеш жив от бойното поле.
***
Ревнувала. Само мисълта да ревнува от Майев, да ѝ завижда, че е притежавала сърцето на Лоркан векове наред... Елида куцукаше към руките, стиснала зъби толкова силно, че челюстта я болеше.
Почти достигаше първата оседлана птица, когато някой каза зад гърба ѝ:
- Не биваше да му обръщаш внимание.
Елида спря, извърна се и видя Гавриел да я следва.
- Моля?
Винаги приветливото лице на Пумата сега изглеждаше мрачно - пълно с неодобрение.
- Все едно да изриташ в корема някого, който вече е повален на земята.
Елида не бе изрекла нито една остра дума към Гавриел, откакто се познаваха, но този път процеди:
- Не смятам, че ти влиза в работата.
- Никога досега не съм чувал Лоркан да се извинява за каквото и да било. Дори когато Майев го бичуваше заради някоя грешка, пак не ѝ се извиняваше.
- И затова трябва да му дам прошка?
- Не. Но трябва да осъзнаеш, че положи кръвната клетва пред Елин заради теб. Само заради теб. За да останете заедно. Макар и отлично да проумява, че ще живееш колкото всеки простосмъртен.
Птиците пристъпваха нетърпеливо от крак на крак, тръскайки криле в очакване на предстоящия полет.
Елида знаеше. Осъзна го в секундата, в която Лоркан коленичи пред Елин. Минаха седмици, а още не бе решила какво да прави с факта, че се е обрекъл в служба на кралицата заради нея. С желанието да си говорят и помагат като едно време. Мразеше се за това. Задето не удържа гнева си по-дълго.
Именно по тази причина го намери вечерта. Не за да накаже него, а себе си. Да си напомни на кого бе предал кралицата им, колко сериозно се беше заблуждавала за него.
А думите ѝ на раздяла... бяха лъжа. Отвратителна, противна лъжа.
Тя отново се обърна към Гавриел.
- Не съм...
Пумата беше изчезнал. И дори онзи мъдър глас, който ѝ шепнеше цял живот, не изричаше нищо за мразовития полет над армията, над морето от тъмнина, ширнало се между нея и древния град.