Каменният кръг [bg]

— О… — каза той, докато се съвземаше. — Точно така, трябваше да дойде в десет. — Беше десет и петнайсет, според емайлирания часовник. Надявах се, че „онова“, което е трябвало да дойде, ще почака.

— Демона — настоях аз.

Като повечето хора, Бруно нямаше търпение да разкрие всички ужасни подробности, след като проформа се подърпа малко от приличие.

Единбургският Демон беше — както се досетих вече от разговора им — убиец. Нещо като по-ранен Джак Изкормвача, който се е специализирал по проститутки, които убиваше с тежко острие. В някои случаи телата бяха разчленени, в други беше „си поиграл“, както каза тихо Бруно.

Убийствата — общо осем — се бяха случили през последните две години. С едно изключение жените бяха убити в собствените си стаи; повечето бяха живели сами — две бяха убити в бардаци. Оттук и притеснението на мадам, предположих аз.

— А какво е изключението? — попитах.

Бруно се прекръсти.

— Една монахиня — прошепна той, това очевидно още го шокираше. — Французойка, милосърдна сестра.

Сестра, която бе дошла в Единбург с група монахини, на път за Лондон, и била отвлечена от пристанището, без някоя от другите да усети отсъствието ѝ в суматохата. Когато я открили в една уличка след мръкване, било вече твърде късно.

— Изнасилена ли е? — попитах с клиничен интерес.

Той ме огледа доста подозрително.

— Не знам — отвърна хладно. Надигна се тежко, маймунските му рамене висяха от умора. Предположих, че е бил на пост цялата нощ и сега му е време да си ляга. — Ако ме извините, мадам — каза той с официално и излезе.

Седнах на малкото кадифено диванче, бях леко замаяна. Дори не бях подозирала колко много неща се случват в бардаците през деня.

Някой задумка по вратата. Не звучеше като обикновено чукане, а сякаш някой наистина използваше метален чук, за да изиска да го пуснат вътре. Станах, но вратата се отвори рязко и една стройна властна фигура влезе в стаята, като заговори на френски с така изявен акцент и така яростно, че не можах да го разбера.

— Мадам Жан ли търсите? — успях да попитам в една пауза, когато той спря да си поеме дъх. Посетителят беше млад мъж на трийсетина години, слаб, строен и поразително красив, с гъста черна коса и черни вежди. Погледна ме под тях и след малко лицето му претърпя невероятна промяна. Веждите се вдигнаха, черните очи станаха огромни, а лицето пребледня.

— Милейди! — възкликна той и се хвърли на колене, като прегърна бедрата ми и притисна лице в памучната риза на нивото на слабините ми.

— Пусни ме! — извиках и го блъснах в раменете. — Не работя тук. Махай се, казах!

— Милейди! — повтаряше той. — Милейди! Върнахте се! Чудо! Бог ви върна!