Артър & Джордж [bg]

— Ще ми платите ли гаранцията, ако се наложи?

— И дори ще ти дам отлична характеристика.

Уд бавно поклати глава.

— Още не мога да се опомня. Снощи по това време не знаехме почти нищо. Или по-точно имахме само някакви смътни подозрения. Сега знаем всичко. За един-единствен ден. Уин, Грейторекс, мисис Грейторекс — и готово. Може и да не го докажем, но поне знаем. И всичко това само за един-единствен ден.

— Не е редно да става така — каза Артър. — Знам. Много пъти съм го описвал. Не трябва да става стъпка по стъпка. Полага се тайната да остане неразгадаема чак до края. После разплиташ възела с една гениална дедукция — нещо напълно логично, но същевременно изумително — и тогава изпитваш мощното чувство на възторг и ликуване.

— Не го ли изпитвате?

— Сега ли? Не, чувствам се почти разочарован. Всъщност направо съм разочарован.

— Е — каза Уд, — тогава поне позволете на една по-проста душа да ликува.

— На драго сърце.

По-късно, след като изпуши последната лула и си легна, Артър дълго размишлява за случая. Беше си поставил предизвикателство и днес го преодоля, ала не изпитваше възторг. Гордост може би. Гордост и онази топлина, която изпитваш, когато сядаш да си отдъхнеш след тежък труд. Но нямаше радост, а още по-малко триумф.

Спомни си онзи ден, когато се ожени за Туй. Обичаше я, разбира се. В ония ранни години копнееше безумно за нея и чакаше с нетърпение първата брачна нощ. Но когато дойде сватбата в Торнтън-ин-Лонсдейл и онзи Уолър стоеше до него, той изпита… как да го изрази, без да засегне паметта на покойната? Беше щастлив само доколкото тя изглеждаше щастлива. Такава бе истината. Разбира се, след ден-два взе да изпитва щастието, на което се надяваше. Но в онзи момент чувстваше много по-малко от очакваното.

Може би именно затова на всеки етап от живота си неизменно търсеше ново предизвикателство. Нова кауза, нова кампания — защото беше способен да изпита само мимолетна радост след успеха на предишната. В подобни моменти завиждаше на простичкия Уди; завиждаше на хората, способни да почиват върху лаврите си. Но това не беше за него.

И тъй, какво оставаше? Трябваше да открият ланцета. Да се снабдят с образец от почерка на Ройдън Шарп — може би чрез мистър и мисис Грейторекс. Трябваше да провери дали Уокър и Гладуин са замесени. Да научи подробности за нападнатата жена с дете. Да се разрови из миналото на Шарп като ученик в Уолсол. Да сравни по-точно придвижването на Уоли Шарп с местата, откъдето са пускани писмата. След осигуряването на конския ланцет да го покаже на ветеринарните лекари, които са се грижили за наранените животни, и да ги помоли за професионална преценка. Да попита Джордж какво си спомня за братята Шарп… ако изобщо ги помни.