Ладията на Харон

Отвъд имаше малко помещение. Алам бе приготвил оръжието си, сякаш очакваше да види някого в каютата с размерите на телефонна будка. Мърсър осъзна, че гледа кабина на асансьор.

— Влез вътре! — Алам отново го сръга с дулото на пушката си.

Мърсър влезе в тесния асансьор, очаквайки арабинът да не се подчини на заповедта на Кериков и да го застреля в гръб, но това не се случи. Тогава се опита да вразуми Алам.

— Знаеш, че няма да се измъкнеш. Ще те заловят и ще те убият.

— Моля се за смъртта на мъченик в борбата със сатаната — отвърна Абу Алам и двамата му помощници кимнаха.

— Внимавай какво си пожелаваш, защото може да се сбъдне.

Вратата се трясна пред лицето на Мърсър и асансьорът тръгна.

Клетката се плъзгаше в шахта. Стените наоколо се разширяваха и изкривяваха като вътрешността на огромен силоз за зърно. Мърсър прецени, че спускането ще бъде около трийсет метра. Дъното на шахтата представляваше тъмен кръг, не по-голям от капак на канализация на улицата.

Откритото пространство сякаш всмукваше Мърсър. Той не страдаше от световъртеж, но моментът му се струваше неподходящ да предизвиква късмета си, затова се вторачи в срещуположната стена на шахтата. Въздухът беше хладен и влажен. По светлосините стени бяха полепнали капки кондензация, досущ прозрачни, тлъсти пиявици. Мърсър усети, че асансьорът мина под водната линия. Температурата спадна с двайсетина градуса. Той придърпа якето си по-плътно около тялото.

Когато най-после стигна до дъното, Мърсър бе успял да среже пластира на китките си, като го търкаше на решетката, монтирана на пода. Намери контролните уреди, с които можеше да изпрати асансьора обратно нагоре, но те бяха счупени. Бутоните бяха изтръгнати и висяха на няколко почернели жици. Мърсър натисна с всичка сила зеленото копче, сякаш натискът можеше да убеди повредения асансьор да започне да се издига.

Но нищо не се случи. Работеха само бутоните за надолу. Без да чака крайния резултат, той започна да търси друг начин да се измъкне. Кабелът, който спускаше асансьора, беше най-голямата му надежда, и Мърсър се покатери на покрива на кабината, за да го разгледа по-отблизо.

Както предполагаше, фино изплетеният стоманен кабел беше хлъзгав от смазочно масло. Мърсър разбра, че няма да може да се изкачи по него. Но въпреки това трябваше да пробва и точно когато се приготви да се изтегли нагоре, глас от мрака го предупреди.

— Когато опитах това, паднах и едва не си счупих крака.

— Аги? — Той не можа да повярва, че е чул добре, но гласът, който отекна в огромния цилиндър, беше нейният. — Какво правиш тук, по дяволите?

Мърсър огледа оскъдно осветеното пространство в дъното на шахтата. Овалното помещение беше голямо. Половината беше запълнено с машини, които имаха такъв вид, сякаш бях излезли от кошмарите на умопобъркан водопроводчик. Беше невъзможно да се проследи криволичещия път дори на една от стотиците тръби с безброй клапани, измервателни уреди и разклонения. Встрани от преплетената джунгла от стомана имаше нисък тезгях с вратички и почти празна лавица за инструменти. Подът беше дъсчен, но имаше няколко решетки, през които можеше да се стигне до още по-ниските нива.