Ладията на Харон

Макар да е приветствана като най-новото, свръхмодерно развитие и последна дума в дума в дизайна, всяка новост в морските технологии винаги е засенчвана от нещо още по-ново и по-добро, обикновено само за няколко месеца. Но хвърлилата котва в плитките води на залива Кук и издигаща се като небостъргач над тъмната им повърхност «Петромакс Прудо Омега» заслужено можеше да носи приза за най-модерен и хубав дизайн в производството на петролни платформи в началото на XXI век.

Както предполагаше името й, «Омега» беше последната дума в сондажната технология. Правоъгълната основа беше почти три акра и се крепеше на четири плаващи понтона с обиколка двайсет и седем метра. Подпорите бяха закотвени на морското дъно с пет подсилени, свръхиздържливи кабела. Най-високият кран се издигаше на осемдесет метра над морското равнище. «Омега» тежеше четиристотин двайсет и пет хиляди тона. Петролната платформа представляваше най висшето постижение на човека строител и израз на стремежа му да покаже волята и изобретателността си от изграждането на египетските пирамиди до съвременната епоха.

Хеликоптерът с Мърсър, Иван Кериков и Ян Верховен бързо се движеше на юг. Лъскавият летателен апарат се спусна над водата. Перките се въртяха само на петнайсет метра от спокойната повърхност на залива Кук.

— Приливите — каза пилотът на безучастния Кериков, който седеше до него в кабината. — Това е реалната опасност в залива. Е, от време на време прииждат по няколко големи вълни от Аляския залив и по някой висок айсберг през зимата, но същинската опасност са приливите. Издигат се на девет и повече метра за десет часа и създават течения, които могат да спрат товарен кораб, движещ се с пълна тяга. Ето защо корабите оставят по-голямата част от товара си в Уитиър и се насочват към Анкъридж, вместо насам.

Пилотът не си беше затворил устата, откакто бяха излетели от помпената станция, и безсмислените му приказки влудяваха Кериков. Въпреки залавянето на Филип Мърсър и няколкото часа, които оставаха до предстоящия успех на «Ладията на Харон», руснакът беше в лошо настроение. Стомахът му се бе свил, разяждан от киселини. Той се опасяваше, че отново ще изпадне в сляпа ярост, един от онези безразсъдни периоди на умопомрачение, където се спотайваха насилието и смъртта.

Кериков полагаше усилия да превъзмогне пристъпа, така както пътник в бурно море се бори с морската болест, и стискаше зъби, като се опитваше да мисли за всичко друго, освен за обстановката около него в момента. Имаше чувството, че в него живее друг човек, който иска да се освободи, принуждава го да се съпротивлява, за да запази самоличността си. Напрежението през изминалата година и през целия му живот го разкъсваше. Държеше се упорито, отказваше да се предаде и да се отдаде на лудостта си, и се молеше тъпакът, който пилотираше хеликоптера, да млъкне.