Вълчето братство

Мъжът, който седеше на пода в другия край на късия коридор, носеше цветовете на Силвареста — черната туника със сребърния глиган — и униформата му показваше, че е капитан. Беше с тъмна коса и хлътнали очи, а небръснатото му лице беше изпълнено с болка и ужас.

Габорн не го беше виждал никога, или поне не помнеше, а това предполагаше, че той служи тук, под командата на херцог Гроувърман.

— Ваше величество — каза мъжът, стана и отдаде чест.

Габорн заговори тихо, за да не събуди Йоме.

— Вест ли ми носиш?

— Не, аз… — Мъжът замълча. Коленичи и като че ли започна да се бори със себе си, сякаш не беше сигурен дали да извади меча си и да го поднесе.

С помощта на Земния взор Габорн се вгледа в сърцето на капитана. Човекът имаше жена и деца, които обичаше. Мъжете, които бяха служили под негова команда, му бяха като братя.

— Избирам те — промълви Габорн. — Избирам те за Земята.

— Не! — проплака мъжът и вдигна глава. Сълзи бяха замъглили тъмните му очи.

— Да — каза Габорн уморено. Не му се спореше. Мнозина, които се оказваха достойни за Избора му, като че ли се чувстваха недостойни.

— Не ме ли познахте? — попита мъжът.

Габорн поклати глава.

— Казвам се Темпест, Седрик Темпест — каза мъжът. — Бях капитан в гвардията на Лонгмът преди да падне. Там загина и баща ви. Бях там, когато всички загинаха.

Габорн сякаш знаеше името. Но си беше изгубил дара на ум и дори да беше виждал Седрик Темпест, лицето му се беше изтрило от паметта му.

— Разбирам. Сега иди да поспиш. Като гледам, имаш повече нужда от сън и от мен.

— Аз… — Седрик Темпест заби очи в пода и удивен поклати глава. — Не дойдох за да помоля да бъда Избран. Недостоен съм. Дойдох за изповед, милорд.

— Тогава се изповядай — каза Габорн. — Щом мислиш, че ти е нужно.

— Не съм достоен да бъда гвардеец! Аз предадох своя народ.

— Как?

— Когато падна Лонгмът, Радж Атън събра оцелелите и предложи… предложи живота на всеки, който ви издаде.

— Не виждам измяна в сърцето ти — каза Габорн. — Какво е поискал от теб?

— Търсеше силари. Беше донесъл много силари в Лонгмът и искаше да разбере къде са. Предложи живота на всеки, който може да му каже.

— И ти какво каза? — попита Габорн.

— Казах му истината: че баща ви ги е пратил на юг със своите вестоносци.

Но разбира се, Радж Атън щеше да повярва, че силарите са отишли в Синята кула. Къде другаде щеше да си прати силарите един крал на Мистария? Ако Габорн смяташе да ги употреби, то Синята кула беше единствената крепост в цяла Мистария, която можеше да приюти четиридесет хиляди нови Посветители.

Защо не се беше сетил? Радж Атън бе унищожил Синята кула не за да покори Мистария, а за да го унизи.

Габорн се изсмя, като си представи колко ли се е страхувал Радж Атън от него, без да знае, че силарите са скрити в една гробница в Хиърдън.

Седрик Темпест го погледна ядосано. Не обичаше да му се смеят.