Друидите на Шанара

— Ако си позволиш да нападнеш мене или моите спътници — каза Уокър Бо, — аз ще насоча магията на Камъка на Елфите срещу този град! Ще призова силата да разбия тази каменна клетка и да превърне него и тебе на прах! Не отправяй повече заплахи, Ул Белк! Силата вече не ти принадлежи!

Настъпи дълбоко мълчание. Ръката на Каменния крал се бе свила в юмрук и се чуваше триенето на камъка.

— Вие не можете да ми заповядвате, хора; никой не може да ми заповяда.

Уокър веднага му отговори:

— Пусни ни, Ул Белк. Черният камък на Елфите е загубен за тебе.

Статуята се изправи с рев, но гласът й беше натежал от плач:

— Той ще дойде за мен; Паст Гринт, моят син, чудовището, което създадох, ще ме нападне и аз ще трябва да го унищожа; само Черният камък на Елфите го спираше досега; ще ме види стар и уморен, и ще си помисли, че нямам сила да се защитя срещу неговия глад. Ще се опита да ме погълне…

Бездънните сурови очи се насочиха към Куикнинг.

— Ти, дете на Краля на Сребърната река, дъщеря на онзи, който някога беше мой брат, помисли какво правиш; ще ме оставиш завинаги беззащитен, ако ми отнемеш камъка; животът на Паст Гринт ми е също толкова скъп, колкото и твоят живот е скъп на баща ти; без него аз не мога да разширявам земята си, не мога да изпълня завета, който ми е възложен; коя си ти, за да ми отнемаш онова, което ми принадлежи; ти си напълно сляпа за това, което съм постигнал; в камъка на моята земя има неизменна красота, която Градините на баща ти никога няма да имат; световете могат да идват и да си отиват, но Елдуист ще остане завинаги; добре би било всички светове да са като него; твоят баща вярва, че постъпва правилно, но той не разбира живота по-добре от мен; аз имам право да постъпвам както смятам за добре, защото Логосът ми е дал това право…

— Ти преобразяваш всичко, до което се докосваш, Ул Белк — промълви момичето.

— А ти не можеш да го преобразиш; баща ти — също; нищо живо в природата не може да преобразява живота.

Крехкото тяло на Куикнинг се приближи на крачка до гиганта и светлината, която я бе озарила преди, проблясна отново.

— Не е все едно дали съхраняваш живота или го превръщаш в нещо друго — каза тя. — Ти си получил завет да съхраняваш живота, но си забравил да го изпълниш.

Каменния крал се опита да се скрие с ръка от светлината, която излъчваше тялото й, в несъзнат опит да се предпази от нея. Но после рязко отдръпна ръка и си пое болезнено дъх.

— Не.

Думата прозвуча като болезнен вик. Той се мяташе като в невидима мрежа, която все повече се стягаше около него.

— О, дете, сега разбирам, каква си ти; мислех си, че Паст Гринт, който създадох, е невероятно чудовище; но твоят баща те е създал още по-чудовищна.

Грозният му глас се задави, сякаш не можеше повече да изрича думите.

— Дете на промяната и еволюцията, ти си като нескончаемата, бързо течаща вода; сега виждам за какво си била изпратена; твърде отдавна съм се превърнал в камък и пропуснах да забележа по-рано; трябваше да разбера още когато дойде при мен, че си луда; бях в плен на неизменността, която търсех, и съм станал сляп като своите слуги; краят на моя живот е написан от собствената ми ръка.