Друидите на Шанара

Той откри пещерите, когато беше много малък, едва започнал да излиза сам. Беше с група момчета, когато откри един от входовете, но само той беше достатъчно смел, за да влезе. Този ден проникна едва малко навътре, но съвсем не малко се уплаши; струваше му се напълно реална възможността тези пещери да стигат чак до центъра на земята. Но примамливостта на една такава възможност в края на краищата го накара да се върне отново и той започна да се осмелява да влиза все по-навътре. Пазеше в тайна от родителите си своите пътешествия, както правеха всички момчета. В тези дни над техния живот имаше твърде много ограничения. Играеше си на изследовател, откриваше нови светове, неизвестни за онези, които беше оставил зад себе си. Въображението му се развихряше, когато влезеше в пещерите; той можеше да се превърне във всеки и всичко. Често влизаше в тях сам, предпочитайки свободата, която чувстваше, когато другите момчета не бяха наоколо да ограничават въображаемите му игри. Защото присъствието им му налагаше ограничения, с които не би желал да се съобразява. Когато беше сам, можеше да прави, каквото си иска.

Тъкмо когато бе сам един ден, година след очарователното си откритие, той се загуби. Беше се заиграл, както винаги, без да забелязва, че навлиза все по-навътре, сигурен, че може да намери обратния път, както винаги досега, и изведнъж разбра, че не знае къде се намира. Тунелът, по който вървеше, не му изглеждаше познат; пещерите, в които попадаше, имаха различен, непознат вид; атмосферата изведнъж стана хладна и недружелюбна. След кратко време осъзна, че наистина се е загубил, а не че просто се е объркал и тогава спря на място и зачака. Нямаше и представа какво чака, но след малко му стана ясно. Очакваше просто да бъде погълнат. Пещерите бяха оживели като спящ звяр, който най-сетне се е събудил, за да унищожи това момче, което си мислеше, че може да ги дразни. Морган щеше да си спомня онова, което почувства в онзи момент, през целия си останал живот. Щеше да помни чувството на отчаяние в момента, в който пещерите се превърнаха от безжизнена скала в живо, дишащо, виждащо същество, което бе обгърнало всичко наоколо му, подобно на змия, и само чакаше да види в коя посока ще поеме. Морган не побягна. Той застана срещу този звяр, срещу начина, по който той се бе привел и го дебнеше. Измъкна ножа, който носеше и го размаха насреща му, решен, че онзи скъпо ще заплати за живота му. Той бавно и без да си дава сметка какво прави се разтвори в образа, който бе разигравал множество пъти. Превърна се в някой друг. И това го спаси. Звярът се отдръпна. Морган предизвикателно тръгна напред и в този момент всичко престана да му струва толкова непознато. Започна да различава по нещо къде се намира, тук някои сталактити, там отвор в лабиринта, още нещо и още, докато накрая изведнъж отново се озова на познато място.