Друидите на Шанара
- Автор: Брукс Терри
- Серия: the heritage of shannara #2
- Год: 1994
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Кръстева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Друидите на Шанара». Краткое содержание книги:
— Пи Ел — тихо промълви той така, сякаш самото име беше зловещо.
— Стой по-далеч от мен, Уокър Бо — нареди Пи Ел. Другият спря. — Познаваме се достатъчно и знаем кой на какво е способен. Няма какво да се изпитваме. По-добре да се разделим сега и всеки да си върви по своя път. Но първо ми дай Камъка.
Високият мъж стоеше неподвижен, сякаш не беше жив. Очите му съсредоточено гледаха главореза и неговата жертва. Изглежда преценяваше нещо.
Пи Ел се усмихна със зловеща усмивка.
— Не бъди толкова глупав да мислиш, че можеш да си по-бърз от мене.
— Никой от нас може да не се окаже достатъчно бърз. Паст Гринт е по петите ни.
— Ще избягам от него. Дай ми Черния камък на Елфите.
— Това ли е всичко, което искаш? — попита другият. Погледът му бе съсредоточен, сякаш се опитваше да прочете мислите на Пи Ел.
И този като момичето, каза си Пи Ел. От един дол дренки.
— Подай ми Камъка — нареди той без да обръща внимание на въпроса на Уокър.
— Пусни Куикнинг.
Пи Ел поклати глава:
— Щом избягам и съм в безопасност, обещавам ти да я освободя.
Завинаги да я освободя.
Известно време те стояха и се гледаха безмълвно. В погледите им се четеше негласна заплаха, тъмни и страшни обещания. Тогава Уокър Бо пъхна ръка в туниката си и извади Камъка. Задържа го в ръката си, тъмен и лъскав. Пи Ел леко се усмихна. Камъкът на Елфите бе черен като нощта, непроницаем и бездънен, гладък … Никога не бе виждал нещо подобно преди. Почти усещаше как магията пулсира в него.
— Дай ми го — повтори той.
Уокър Бо пъхна ръка в пояса си и извади от там кожена торбичка, върху която бяха изписани сияйни сини руни. Той внимателно пъхна с единствената си ръка Камъка в торбичката и дръпна връзките й. Погледна към Пи Ел и каза:
— Ти не можеш да използваш Черния камък на Елфите, Пи Ел. Ако се опиташ, магията му ще те унищожи.
— Животът е пълен с рискове — отвърна Пи Ел. Във въздуха се виеше прах, подухвана от слабия морски вятър. Каменната твърд на града се разклащаше при всеки далечен земен трус и се обгръщаше в мъгла от прах и облаци.
— Хвърли ми го — прошепна Пи Ел. — Внимателно.
Той държеше Стиела зад Куикнинг. Момичето дори и не помръдна. Чакаше пасивно. Крехкото й тяло се допираше до неговото, толкова отстъпчиво, сякаш като насън. Уокър взе торбичката с Черния камък на Елфите и предпазливо я хвърли на Пи Ел. Пи Ел я пое и я пъхна в колана си, като пристегна катарамата.
— Магията принадлежи на онези, които не се страхуват да я използват — усмихнато каза той, като внимателно се отдръпваше назад. — И на тези, които могат да я съхраняват.
Уокър Бо стоеше неподвижен като скала сред вихрушките прах и трусовете.
— Не идвай след мене, Уокър Бо — мрачно предупреди Пи Ел. — Най-добре ще бъде да останеш тук и да се срещнеш с Паст Гринт.
Той продължи да се отдалечава, без да изпуска из ръце Куикнинг, и проследи другия чак докато онзи се изгуби в мъглата.
Уокър Бо остана неподвижен, втренчен след изчезващите Пи Ел и Куикнинг. Питаше се защо бе преотстъпил Черния камък на Елфите толкова лесно. Не беше искал да постъпи така. По-скоро беше готов да нападне Пи Ел и да спаси момичето. Но когато отправи очи към нея, нещо в погледа й го спря. Все още не беше сигурен, какво бе то. Решимост, смирение или някакво прозрение за бъдещето. Но каквото и да беше то промени намерението му така, сякаш момичето бе използвало магия.
Той наведе глава и присви очи.
Дали наистина бе използвала магията си? Стоеше така, потънал в мисли. Леки капки поръсиха лицето му. Бе започнало отново да вали. Вдигна поглед и си спомни къде е, какво прави и отново чу трясъците от движението на Паст Гринт под града.
Чу гласа на Коглин да мълви в ухото му и нежно да му напомня, че трябва да разбере кой е. Винаги се бе питал това. А ето че сега вече знаеше.
Призова магията и усети как тя леко го изпълва, силна отново след битката му с Каменния крал, сякаш че това единоборство го бе освободило от задръжките, които по-рано му беше наложило. Съсредоточи се в себе си и се завъртя като буреносен вятър. Руната на торбичката, в която беше поставен Черния камък на Елфите, щеше да го води. Той едва вдигна глава и вече можеше да долови следата на Пи Ел.
После тръгна след нея.
Пи Ел бягаше, дърпайки Куикнинг след себе си. Тя вървеше без съпротива, послушно се стремеше да бъде в крачка с него, не казваше нищо, не питаше нищо, очите й бяха далечни и спокойни. Погледна я само веднъж и бързо отмести погледа си. Онова, което видя в тези тъмни очи, го притесняваше. Тя явно виждаше нещо, което той не можеше да види, нещо древно и несподелимо, част от нейното минало и бъдеще — той бе сигурен в това. Тя продължаваше да бъде енигма за него, единствената тайна, която не успя да разреши. Но скоро щеше да я разреши, обеща си той. Стиела щеше да му даде отговор на онова, което тя криеше, и тогава нямаше да има никакви тайни. Магията нямаше да го позволи. Точно както с всички останали, които бе убил, щеше да остане само истината.