През дивия Кюрдистан

— Трябва да влезете в пещерата и да вървите, докато видите светлина — обясних им аз.

Тъй като не можех да видя добре лицата им, по продължителните и дълбоки въздишки на участниците в това приключение разбрах, че преживяното не им беше безразлично.

— Ефенди, развържи ми ръцете! — помоли раисът.

— Не бихме могли да си позволим това — отвърнах аз.

— Няма да бягам. Ще вляза вътре.

— Ти нареди да ме вържат по същия начин и аз трябваше да понасям такива болки много по-дълго от теб. Въпреки това ще махна въжето, но не вярвам на уверението ти.

Той млъкна. Значи наистина имах основание да не му вярвам. Меликът и Кадир бей застанаха от двете му страни.

— Ходих, тук ли ще останеш, или ще се върнеш при конете? — попита беят.

— Както искате.

— Тогава остани тук! Може заради този човек да имаме нужда от теб.

— Вървете. Ще ви чакам.

Те тръгнаха, а аз седнах върху един камък. Доян много добре беше разбрал задълженията си и следваше раиса, докато не го извиках. Сгуши се до мен, сложи хубавата си глава върху коленете ми и ми позволи да го галя.

Дълго време седях така сам в тъмнината. Мислите ми се носеха през поля и гори, през страни и морета, назад към родината. Поразително бе, че Господ ме бе довел и закрилял тук, където големи и добре екипирани експедиции бяха унищожавани и загинали, а аз срещнах гостоприемство! На какво се дължеше това? Колко много книги бях прочел за чужди страни и техните народи и колко предубедено гледах на тях! Много страни, народи и племена бяха други, много по-добри, отколкото ги описваха. Искрата Божия е почти изцяло задушена у човека, но и дивакът зачита чужденеца, щом разбере, че и той самият е уважаван от него. Изключения има навсякъде. Не винаги бях успявал да се измъкна невредим и по кожата ми имаше много белези и драскотини. Но това ми се случваше обикновено когато пътешествах, така да се каже, като беден странник, а се знае, че понякога дори и най-учтивият калфа трябва да се примири с някоя по-остра дума или дори и с някоя плесница. Можех ли да бъда радетел за истинско благонравие! Не се отнасях към чуждите народи наставнически или с отрицание. Ценях всяка култура, дори и в най-незначителните й наченки. Всички народи не могат да си приличат и не егоизмът, а безкористността ще може успешно да учи на възвишеното слово, което «проповядва мир и възвестява избавление». Това слово не принадлежи на Цезар или Наполеон, а на Този, който се е родил в обор, ял е от зърното на бедността и не е знаел къде да положи главата си, а тази проповед е гласяла: «Блажени са миролюбците, защото те ще се наричат деца Божии!»