През дивия Кюрдистан
- Автор: Май Карл
- Год: 1992
- Язык: болгарский
- Год: Изд. Атика
- Переводчик: Румен Нейков
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «През дивия Кюрдистан». Краткое содержание книги:
«През дивия Кюрдистан» принадлежи към шесттомно издание. Другите томове са: «През пустинята» (том 1), «От Багдад до Стамбул» (том 3), «През дебрите на Балкана» (том 4), «През страната на скипетарите» (том 5) и «Жут» (том 6).
Раисът ме следваше без съпротива, защото разбра, че е безсмислена. Не мислех да използвам сегашното си превъзходство, за да продължавам да издевателствам над него, затова мълчах през цялото време. Накрая той наруши мълчанието, но така плахо, че усетих страха му кучето да не го хване отново при първия по-високо произнесен звук.
— Ходих, кой те освободи?
— Ще научиш по-късно.
— Къде ме водиш?
— Ще видиш.
— Ще наредя да набият Мадана с камшици! — изръмжа той.
— Няма да можеш да го направиш! Къде са оръжията и другите ми вещи?
— Не са при мен.
— Ще се намерят. Чуй, Неджир бей, нямаш ли други коне освен този?
— Имам достатъчно.
— Радвам се да чуя това. Утре ще ги разгледам и ще си взема един заради онзи, който нареди да застрелят.
— Шейтанът ще ти даде кон. Утре по това време пак ще си пленник.
— Ще видим!
Отново се възцари мълчание. Той беше принуден да тича до коня, а Доян го следваше по петите. Скоро видяхме пред нас Лисан.
По време на отсъствието ми селището се бе превърнало във военен лагер. От другата страна десният бряг на Саб тънеше в тъмнина, но отсам горяха огън до огън, а около тях лежаха или стояха многобройни групи мъже. Още отдалеч, се виждаше, че най-големият огън гори пред дома на мелика. Не исках да ме спират и подкарах коня по-бързо, но въпреки това всички ме познаха.
— Чужденецът, чужденецът! — чуваше се отвсякъде. Или се разнасяше вик:
— Неджир бей, и то вързан!
Скоро подире ни се събра многобройна свита, която се опитваше да ни придружи. Така стигнахме до къщата на мелика. Тук се бяха събрали най-малко шейсет въоръжени мъже. Пръв ни забеляза Дейвид Линдси, който удобно се бе облегнал на стената. Като ме видя, с отегчената му физиономия се извърши огромна промяна — челото се вдигна нагоре, а брадата му така увисна, сякаш бе немощна. Устата се раззина, като че ли искаше да погълне цял крилат бик, а носът му се издължи като врата на надушила опасност дива коза. После дългият Дейвид направи огромен скок и ме сграбчи в обятията си в момента, когато слизах от коня.
— Сър! — изръмжа той. — Отново тук? Добре дошли!
— Е, ще ме смачкате, сър Дейвид! И другите искат да получат по нещо от мен.
— Ех! Ох! Ах! Къде бяхте? Господ бди на небето! Довели сте пленник? Чудесно! Невероятно! Йес!
Но от другата страна вече ме дърпаха.
— Хамдулиллях! Това си ти, ефенди! Слава на Аллаха и на Пророка! Хайде разказвай!
Това беше Мохамед Емин, а Амад ал Гандур, синът му, извика:
— Уаллахи, Господ го изпраща! Най-сетне край на мъките!
Малко по-встрани стоеше дребничкият, храбър Хаджи Халеф Омар. Той нищо не каза, но във верните му очи блестяха две големи сълзи от радост. Подадох му ръка:
— Халеф, за голяма част от всичко това трябва да благодаря на теб.
— Не говори, сихди! — запротестира той. — Какво съм аз в сравнение с теб? Мръсен плъх, грозен таралеж, куче, което се радва, като го удостоиш с погледа си!
— Къде е меликът!
— В къщата.
— А Кадир бей?
— В най-затънтената стая, защото го държат като заложник.
— Хайде да влезем.
Около нас се бе събрала голяма тълпа. Развързах раиса от стремето и му дадох знак да влезе с мен в къщата.
— Не можеш да ме накараш да вляза вътре! — изръмжа той.
— Доян, внимавай!
Тези думи бяха достатъчни. Тръгнах напред, държейки ремъка в ръце, а пленникът незабавно ме последва. Щом вратата се затвори зад нас, вън се надигна оглушителна, многогласна глъчка. Тълпата се опитваше да си обясни случилото се. Вътре ни посрещна меликът. Като ме видя, той извика от радост и протегна срещу мен двете си ръце.
— Ефенди, какво виждам! Ти пак се върна? Здрав и читав? А това е Неджир бей! Пленен!
— Елате! Ще ви обясня всичко!
Отправихме се към най-голямата стая на партера, където имаше място за всички. Хората насядаха по рогозките, изпълнени с очакване, но раисът остана прав. Кучето държеше ремъка между зъбите си и при най-малкото помръдване на пленника заплашително ръмжеше.
— Как съм попаднал в ръцете на раиса и как са се отнасяли с мен, Хаджи Халеф Омар сигурно вече подробно ви е разказал? — попитах аз.
— Да — чу се в отговор от насядалите в кръг хора.
— Затова няма да повтарям и…
— О, напротив, ефенди! Разкажи ни го още веднъж ти самият! — прекъсна ме меликът.
— По-късно. Сега нямаме време, защото ни чака по-важна работа.
— Как се освободи и как плени раиса?
— И за това ще ви разкажа подробно после. Неджир бей е разбунтувал всички наоколо да нападнат утре сутринта беруарите. Това би било гибелно за халданите…