Сага за Австралия
- Автор: Маккалоу Колин
- Год: 2001
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Сага за Австралия». Краткое содержание книги:
Британската корона е решена да осъществи най-големия си човешки експеримент — да превърне в място за заточение един далечен и непознат дотогава континент — Австралия. Новата колония се заселва с каторжници, размирници, политикани и несретници. Отделени с един океан разстояние от родината, там те биха могли да преживяват, без да представляват опасност за империята.
Пътят на Морган…
Загубил жена и деца, Ричард Морган попада по донос в лапите на английското правосъдие и е осъден на седем години каторга. Любов и омраза, доблест и чест, борба за оцеляване — такъв е пътят на Морган в „Сага за Австралия“.
— Момчетата ми наистина го говорят, макар че аз гледам да го избягвам: моряците не го понасят. — Пауър слезе от койката и отиде при Ричард. — Бре, Морган, сега, като те гледам отблизо, виждам, че си старец.
— Миналият септември навърших трийсет и осем, но годините, Пауър, не ми тежат. След близо пет месеца на „Александър“ се чувствам донякъде омаломощен, пак добре, че свършихме малко работа в Портсмут, това ми повъзвърна силите. Вечно пращат бристълчани да чистят трюмната вода — носовете ни са обръгнали и на най-страшната смрад. Ти къде беше — на лихтера, на „Твърд“ или на „Фортуна“?
— На лихтера. Погаждам се добре с моряците на „Александър“, така че спестих на момчетата плаващите затвори в Портсмут. — Той въздъхна и заръкомаха тържествуващо. — Нищо чудно в скоро време да се уредя и моряк на „Александър“. Господин Боунс, третият помощник–капитан, ми обеща. Тогава и аз ще си възвърна силите.
— Пък аз си мислех, че през цялото пътуване ще ни държат долу в затвора.
— А, не, стига господин Боунс да е прав. Той твърди, че губернаторът Филип не искал да си отиваме мърцина, държал да пристигнем в Ботаническия залив здрави и читави, за да сме в състояние да работим.
Стигнаха до бъчвата с морска вода при преградата откъм десния борд, обърнаха се и тръгнаха към предната част на помещението. Пауър стрелна с крайчеца на окото Уил Конъли, все така зачетен в Даниел Дефо.
— Всички ли знаете да четете? — попита донякъде завистливо.
— Шестима знаем, от тях петима сме бристълчани: Краудър, Дейвис, Конъли, Перът и аз. Другият грамотен е Бил Уайтинг — отвърна Ричард. — В Бристъл е пълно с безплатни училища за бедните — издържат се от благотворителност.
— А в Лондон, кажи-речи, няма такива училища. Въпреки че открай време съм смятал четенето на книжки за пилеене на време. Така де, и без да знаеш да четеш, ще разбереш по табелите пред продавниците какво има вътре. — Той отново замаха с ръце. — Сега обаче виждам, че не е лошо да си грамотен. Ако четеш, времето минава по-бързо.
— Е, щом се качиш горе, няма да ти се струва толкова тягостно. Женен ли си?
— Кой, аз ли? А, не, без мен. Жените са отрова — отсече Пауър и закърши пръсти.
— Не, те са като нас, има добри, има лоши, има и средна хубост.
— По колко жени от всеки вид познаваш? — попита Пауър и се усмихна, при което се видяха здравите му бели зъби — значи, не си падаше по чашката.
— Срещал съм повече добри, отколкото лоши, не познавам нито една, която да е средна хубост.
— А ти женен ли си?
— Цели два пъти, ако се съди от делото ми.
— Колкото до делата, лейтенант Джонстън ми каза, че не разполагат с нито едно. — Момъкът стисна ликуващо пестници. — Представяш ли си? Вътрешното министерство така и не е сколасало да прати на Филип списък с имената ни, никой си няма и представа какви престъпления сме извършили и колко трябва да лежим. Смятам, Морган, още щом стигнем в Ботаническия залив, да се възползвам от това.
— Както гледам, във Вътрешното министерство си клатят краката, точно както и в Акцизното управление на Бристъл — отбеляза Ричард, когато стигнаха койката на Пауъл и той се покатери без всякакво усилие.
Движеше се леко като Стивън Донован, за когото на Ричард му беше мъчно, откакто ги бяха върнали долу в тъмницата. Може и да беше обратен, но инак бе много начетен, не беше каторжник и Ричард можеше да си говори с него и за друго, освен за затвора.
Той се върна умислен при нара си. „Виж ти, излиза, че властите не знаят кой какво престъпление е извършил, колко му остава да лежи… — рече си той. — Може и да стане така, както Пауър самонадеяно очаква, но не е изключено губернаторът да реши на своя глава, че на всички каторжници им остава да излежават по четиринайсет години. На кого са му притрябвали цели орди лишени от свобода, които половин — една година след като пристигнат, почнат да твърдят, че са си излежали присъдите!“ Следвайки нишката на мисълта си, Ричард чак сега се досети защо са ги претърсвали в Портсмут. За да се прибереш с кораб у дома, ти трябват пари, а всички каторжници знаеха, че в плановете на Парламента не влиза те са се връщат в Англия. Някой от обкръжението на Филип бе проявил достатъчно здрав разум, та да предположи, че доста от затворниците и затворничките сигурно кътат нейде пари, с които се надяват да си платят пътя обратно. „Трябваше да постъпиш както господин Сайкс, майор Рос! Ти обаче не си такъв грубиян. Разгадах ти всички спатии — ти си човек на честта, ще браниш като орлица своите хора. Черноглед шотландец, кибритлия, който не си мери много-много думите, но не си честолюбив и страдаш от морска болест.“