Сянката на планината

наема за една година. Каквото поискаш. Не се безпокой.

— Наистина имаш развитие, да знаеш — отбеляза тъжно тя.

— В сравнение с какво?

— В сравнение с теб, какъвто те срещнах.

Тя вдигна очи към мен с изражение, което отначало не можех да разгадая, но после се

сетих: бе обич — онази обич, която пазим за най-скъпите си приятели.

— Помниш ли първата ни целувка? — попита ме.

— В афганската църква. Изгониха ни. За малко да ни арестуват.

— Хайде да разберем как си спомняме първата ни целувка — каза тя, измести се и

седна срещу мен.

Тя ме целуна, но целувката ни се разтвори в шепот и ние продължихме да си говорим, легнали един до друг в тъмното, докато бурята утихна и замря. Когато тя заспа, станах и си

приготвих чантата за пътуването сутринта с влака.

Сложих пистолетите, мунициите, дългите ножове, паспортите и няколко пачки пари в

тайното отделение, което бях направил на гърба на един тежък сандък. Оставих пари на

Лиса в горното чекмедже на бюфета, където тя щеше да ги намери.

Когато всичко бе готово, седнах до прозореца на плетения стол, който бях купил за нея

— достатъчно висок, че да има изглед долу към улицата.

Последният самотен продавач на чай мина под прозореца ни, като позвънваше с

велосипеда си, за да привлече вниманието на дремещите нощни пазачи. Малко по малко

звънецът заглъхна и улицата притихна.

Целият живот обикаля по орбита около това слънце — сърцето на Съдбата. Ранджит, Викрам, Спящият баба Денис, Навин Адеър, Абдула, Санджай, Дива Девнани, Дидие, Джони

Пурата, Конканън, Винсън, Ранвей, Скорпиона, Близнака, Шри Ланка, Лиса — моите мисли

блуждаеха като пасажер, плаващ от море към море, а в мастиленочерното небе сияеше една-

едничка звезда: Карла.

Когато призори тръгнах, Лиса още спеше. Обзет от свежест след безсънната нощ, закрачих към стоянката за таксита на булеварда. Сянката ми подскачаше като весело куче в

жълтата утрин. Сънен таксиметров шофьор прие с неохота двойната такса. Пустите улици, по

които минавахме, сияеха, измити от светлината.

Гарата, езическата катедрала на Бомбай, разпръскваше носачите, пътниците, товарите

по коридори със съдбоносни последствия; всяка седалка бе важна; всяка седалка решаваше

Съдбата на някого.

Когато експресът за Мадрас най-сетне потегли, прозорецът пробуди заспалите улици

пред очите ми чак до покритите с локви предградия и още по-нататък, където започваха

гористите зелени планини и долини, отвъд градската сива бедност.

„И пак-и пак, и пак-и пак" — ритмично пееха колелата на влака. Беше ми добре… и

добре, и зле едновременно. Сърцето ми бе въпрос, разумът ми — заповед.

В Шри Ланка беше опасно, Лиса бе права. Но Абдула се беше договорил със Санджай и

се бе преборил с него за моята свобода в замяна на обещаната от мен мисия. А още една